Капан за мишки

Андрей помълча, преценявайки дали да каже на Болотов истината, или да измисли някаква правдоподобна лъжа. Реши да не лъже. Нямаше смисъл: ако Болотов го свърже със свой познат детектив, пак ще научи истината, но Андрей вече ще бъде за него лъжец и той повече няма да му има доверие. А това хубаво ли е — да изгубиш доверието на ръководителя на службата за безопасност във фирмата? После ще си имаш неприятности.

— Става дума за първия съпруг на майка ми.

Това беше чистата истина. Макар и не цялата.

— Ясно. Ще помисля какво можем да направим.

Андрей Мусатов приключи с оправянето на грешките към десет вечерта и преди да си тръгне от службата, звънна на Наташа.

— Ама къде си ти изобщо? — капризно проточи момичето. — Докога ще те чакам?

— Не е нужно да ме чакаш специално, на работа съм. А ти къде си?

— А аз между другото съм у вас. Седя тук като глупачка, а теб те няма.

— Защо не се обади, щях да ти кажа, че ще се прибера късно.

— Защото исках да бъде изненада.

„Не е нужно — каза си той мислено, — не ми трябват изненади. Достатъчно ми е това, което се случи. И ти засега не ми трябваш. Искам да си остана сам вкъщи. Къде да те дяна, съкровище мое?“

— Наталия, много съм уморен и едва ли ще бъда приятна компания. Още повече че прекарах нощта във влака, а нали знаеш, че не мога да спя във влак.

— Ами защо толкова упорито пътуваш с влак, а не със самолет? Не, аз просто не те разбирам. Със самолет е много по-бързо, пък и ще спиш нормално.

Вероятно със самолет наистина щеше да е по-добре, но Андрей беше свикнал да пътува от Москва до Питер и обратно с влак. Най-вече защото питерският апартамент, в който се бяха преместили преди тринайсет години, се намираше на улица „Въстание“, точно срещу Московската гара, и беше толкова съблазнително, щом слезеш от вагона, след седем минути да се озовеш вкъщи! А докато стигнеш у дома от Пулково… А и в Москва до Шереметево не му беше близо.

— Постъпвам, както ми е удобно — отговори хладно.

— Значи ти е удобно да не спиш цяла нощ, та после да се чувстваш скапан и да ми развалиш настроението — уточни Наташа.

— Не съм искал да ти развалям настроението…

— Аха, и изобщо не си искал да се видиш с мен днес — ядосано завърши тя. — Ами тогава да си тръгвам, това ли искаш да кажеш?

„Върви си — каза й наум Андрей. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Тази вечер нямам никакво желание да общувам с когото и да било. Да, когато се прибера след половин час — вече да те няма там“.

— Е, защо говориш така — каза помирително на глас. — Просто днес наистина не ставам за веселба. Ако си готова да ме търпиш такъв, ще се радвам да те видя.

— Изобщо не съм готова. Ти ми развали цялата вечер. Можех да я прекарам много по-интересно.

— Ами прекарай я, все още имаш възможност да оправиш нещата. Аз не се нуждая от лечение, нали така?

Когато разговаряш по стационарен телефон, винаги се чува, когато събеседникът ти яростно трясва слушалката. Мобилната връзка не дава такива прекрасни възможности и натискането на копчето довежда до абсолютно еднакви акустични резултати, независимо какви клокочещи емоции изпитваш, така че Андрей можеше само да се досеща какво е било настроението на приятелката му в момента на приключването на разговора. Вероятно тя все пак много се беше обидила, защото след трийсет и пет минути, когато той влезе в апартамента си на Ленински проспект, там нямаше никого. Нещо повече, Наташа май бе решила да се обиди сериозно и задълго, вероятно за около две седмици: от банята бяха изчезнали четката й за зъби, бурканчетата с крем и белият копринен пеньоар. Колкото и време да бе прекарала този ден в жилището на Андрей, тя не беше купила продукти, нито бе приготвила вечеря, навярно разчитайки, че след работа той ще я заведе на ресторант.

Той равнодушно огледа съдържанието на хладилника, като същевременно се съсредоточи, за да прецени дали е достатъчно гладен, за да се захваща с приготвянето на нещо сериозно, или може да мине със сандвич и чай. В хладилника имаше кашкавал и масло, но не и хляб в шкафа, така че номера със сандвича май нямаше да мине. За сметка на това в същия този шкаф той откри разнообразни, според него неставащи за ядене продукти — трици и други съдържащи целулоза, купувани от Наташа, която имаше трепетно отношение към всякакви идеи за пречистване на организма, и макарони „Макфа“, които той предпочиташе и можеше да яде по всяко време на денонощието.