Книга на душите

Отново позвъни на номера на Дейн и отново се включи гласовата поща. Телефонът в мотелската стая също не отговаряше и когато Уил притисна онези на рецепцията, някой изтича да почука на вратата и я отвори с резервен ключ. Стаята била празна. Накрая се обади в терминала на летището и научи, че самолетът на Дейн не е докосван от обяд. Пилотът не се е мяркал наоколо.

Така значи, помисли си Уил. Наблюдателите са го спипали. Трябваше да се оправя сам. Погледна телефона в ръката си и се наруга с отвращение.

Ако са пипнали Дейн, телефонът му беше у тях и знаеха номера на Уил. Следователно беше в ръцете им. Отвори прозореца, изхвърли апарата и се сбогува със спасителното си въже.

Фрейзър поддържаше постоянен контакт с оперативния център на Зона 51. Караше на изток по Върнън, воден от телефона на Пайпър.

-      Сигналът изчезна! - извика техникът в слушалката му.

-      Как така е изчезнал?

-      Просто изчезна. Сигурно е изключил апарата или е извадил батерията.

Фрейзър удари ядосано таблото.

-      Намираме се на около километър зад него!

-      Какво да правя? - попита шофьорът.

-      Продължавай напред. Остави ме да помисля.

Уил вече беше на Креншоу и караше безцелно на север през ширналия се нощен град. Болката го подлудяваше, а виенето на свят вече ставаше застрашително. В далечината видя знак за „Болдуин Хилс Креншоу Плаза“ и продължи напред, докато не стигна до него. Видя един „Уол-Март“, отби в покрития паркинг и си избра най-близкото до изхода място.

С мъка слезе от колата и сграбчи първата попаднала му количка за пазаруване, за да се подпира на нея и да скрие доколкото е възможно окървавения си панталон. Като се мръщеше, закуцука към магазина и мина покрай възрастния портиер в смокинг. Човекът веднага забеляза покрития с червени петна крачол, но продължи да си гледа работата - нещо характерно за места като това.

Уил насочи количката право към фармацевтичния отдел и взе стерилна марля, бинтове, пинцети и дезинфектант, както и шишенце ацетаминофен, сякаш можеше да му помогне за болката. Трябваха му опиати, но нямаше начин да си ги набави.

После продължи към мъжкото облекло и избра чифт черни панталони по негова мярка, бельо и чорапи. Отиде в съблекалнята, избра си най-задната кабинка и свали окървавения панталон. Застана несигурно пред огледалото и огледа раната. От вътрешната страна на бедрото имаше пурпурна половинсантиметрова дупка, на десетина сантиметра от свивката на слабините, от която постоянно течеше тъмночервена кръв. Беше присъствал на достатъчно аутопсии и знаеше, че е извадил късмет. Адукторът се намираше доста далеч от бедрената артерия. Но все пак късметът му не беше пълен. Нямаше изходна рана. Роботът явно беше забавил куршума и бе поел част от енергията му, и сега парчето олово беше заседнало в тялото му. След около ден кракът му щеше да се инфектира без хирургична намеса и антибиотици.

Отвори пакета с трите чифта гащета, нави едните на руло и ги захапа, за да не изкрещи. Поля раната с тъмнокафяв йодов разтвор и се зае с болезнената работа. С помощта на пинцетите напъха марля в дупката. Притисна я и очите му се насълзиха от болка. Нямаше избор. Раната трябваше да се запуши. Ако не го направеше, кръвта нямаше да се съсири и щеше да изтече. Със серия натискания с пинцетите напъха марлята през кожата и подкожната тъкан дълбоко в кашкавия мускул.

Когато приключи и не можеше да понесе повече, изсипа йод върху марлята и стегна раната с бинт. После изплю гащетата и се отпусна на пода, като дишаше тежко. Минута по-късно беше готов да облече чисто бельо и панталон. На излизане от съблекалнята изхвърли в кофата за боклук окървавените дрехи.

Болката бе ослепяваща, но трябваше да я преглътне и да се обърне за помощ към един консултант в отдела за електроника.

-      Кой е най-евтиният ви лаптоп с юесби порт и безжична връзка?

-      Всички имат юесби портове и безжична връзка - отвърна младокът.

-      Тогава кой е най-евтиният?

-      Имаме един „Ейсър“ за четиристотин деветдесет и осем.

-      Вземам го. Искам и една раница. Батерията заредена ли е?

-      Би трябвало. Защо?

-      Защото искам да го използвам веднага.

До супермаркета имаше стоянка за таксита. Уил беше напъхал всичките си провизии в новата си раница и сковано се качи на задната седалка на една кола. Докосна новите си панталони и с облекчение откри, че все още са сухи.

-      Накъде? - попита бакшишът.

-      До автогарата на „Грейхаунд“. Но преди това спри при някой магазин за алкохол.

На Фрейзър му писна да обикаля и да търси игла в копа сено. Бяха препратили информацията за Пайпър на градската полиция, в това число и номера на колата му. Беше заподозрян в убийство на федерални агенти. Въоръжен и опасен, може би ранен. Ченгетата щяха да го вземат на сериозно. Болниците щяха да са нащрек. На Фрейзър не му оставаше друго, освен да надхитри Пайпър. Какво ще прави с базата данни, ако вече разполагаше с нея? Къде щеше да иде? Нямаше да може да отлети обратно за Ню Йорк, без да го пипнат. И тогава се сети.

Спенс. Утре беше денят на смъртта на Спенс.