Книга на душите

-      Имам цял аптекарски склад в медицинския си сандък - обади се Спенс. - Какво ти трябва?

-      Донеси ми някакви хапчета за болка - отвърна Кениън. - Кодеин, викодин, каквото и да е, а също и каквито антибиотици намериш. Да имаш аптечка за първа помощ?

-      В багажника на мерцедеса. Немците мислят за всичко.

Уил се опита да се надигне.

-      Взех я - каза той. - В раницата е.

Спенс затвори очи.

-      Слава Богу.

-      Първо да се погрижим за теб - настоя Кениън.

Слабият мъж работеше бързо, напомпа Уил с обезболяващи и антибиотици, после го помоли за прошка, преди да извади стария тампон от раната и да го замени с нов. Уил стенеше и скърцаше със зъби, а когато всичко приключи, поиска уиски.

Кениън не мислеше, че идеята е добра, но Уил все пак успя да го убеди да му налее едно питие.

-      Утре го отказвам - заяви той и му подаде празната чаша.

Кениън седна до него, а Спенс докара скутера си по-близо. Едва тогава Уил забеляза, че Спенс се е издокарал. Косата и брадата му бяха грижливо сресани, имаше хубава риза и вратовръзка.

-      Защо си се облякъл така? - попита го Уил.

Спенс се усмихна.

-      Вече няма да празнувам рождени дни. Затова решихме да отбележим деня на смъртта ми. Алф се представи чудесно. Направи ми палачинки. Планира целия ден, не че е гарантирано, че ще участвам във всичко. Пица и бира за обяд. Следобед ще гледаме „Гражданинът Кейн“ в медийната стая. Пържоли на скара за вечеря. След това ще изключа кислорода и ще изпуша една пура на двора.

-      Което вероятно ще го убие - тъжно вметна Кениън.

-      Съжалявам, че нарушавам плановете ви - каза Уил. - Подайте ми раницата.

Извади лаптопа и докато операционната система зареждаше, им разказа за намирането на флаш паметта и смъртоносната среща с наблюдателите. Не беше видял Фрейзър, но бе усетил присъствието му.

-      Да приключим с работата преди да гледаме филми, става ли? - подкани ги той.

-      Напълно съгласен - отвърна Спенс. - Пък и без това вече знам всичко за Роузбъд.

Уил отвори базата данни на Шакълтън и въведе паролата, след което обяви, че е готов.

Спенс пое дълбоко дъх и облиза пресъхналите си устни. Искаше да знае, но процесът щеше да бъде мъчителен. Изрече първото име:

-      Уилям Ейвъри Спенс. Балтимор, Мериленд. Той е най-големият ми син.

Уил затрака с клавишите.

-      Отвъд хоризонта е.

Спенс издиша и се изкашля няколко пъти.

-      Томас Дъглас Спенс, Ню Йорк Сити.

ОХ.

-      Сюзан Спенс Пиърсън, Уилмингтън, Делауеър, дъщеря ми.

ОХ.

-      Добре - спокойно рече той. - Да продължим с внуците ми. Много са.

Всички бяха ОХ.

Последва списък на снахи и зет, после дойде ред на по-младия му брат и неколцина първи братовчеди.

Един от братовчедите щеше да умре след седем години. Спенс кимна.

Вече беше почти приключил, отпуснат и доволен. Напрежението му беше изчезнало.

И накрая каза:

-      Алф, искам да знам и за теб.

-      Аз пък не искам! - запротестира Кениън.

-      Тогава ни остави за минута. Не е нужно да го чуваш, но трябва да изпълниш желанието на умиращия.

-      За Бога, Хенри, през последните две седмици правя само това!

-      Скоро този товар ще падне от раменете ти. А сега се разкарай оттук.

Двамата си размениха братски усмивки.

Няколко минути по-късно Кениън се върна с поднос с кафе. Погледна ги и се изкиска.

-      Няма да ви питам, а вие няма да ми казвате. Не искам да си развалям хубавите и подредени отношения с Бог. Предпочитам Той да ме изненада. По естествения начин.

-      Както решиш, Алф - отвърна Спенс. - Ще пийна едно кафе. Вече приключих. Уил ми поднесе огромен дар. Мога да умра спокойно.

Наркотиците започваха да действат и на Уил му се приспа.

-      Трябва да вляза в интернет.

-      Има безжична мрежа - рече Спенс. - Нарича се Хенри Нет.

Уил щракна върху иконата.

-      Иска ми парола.

-      Не можеш ли да я познаеш? - попита го Спенс и намигна.

-      Не, не мога. - Изобщо не му беше до игри.

-      Обзалагам се, че можеш.

Пръсна се стъкло.

През разбитите плъзгащи се врати нахлу горещ въздух от възвишенията.

В стаята имаше още двама мъже.

После от коридора се появи трети.

Уил гледаше дулата на два пистолета „Хеклер и Кох“ в ръцете на задъхани, здрави млади мъже. Фрейзър държеше нещо по-леко - „Глок“ като неговия.

Уил нямаше сили, нито възможност да измъкне бързо собствения си пистолет от кобура. Един от наблюдателите му го взе и го хвърли през разбитото стъкло в басейна.

-      Вземи компютъра - нареди Фрейзър на подчинения си.

Машината беше изтръгната от слабата хватка на Уил.

-      Къде е флаш паметта?

Уил бръкна в джоба на панталона си и хвърли паметта на пода. Нямаше смисъл да се прави на интересен. Беше изгубил.

-      Можеше да почукаш, Фрейзър - укори го Спенс.

-      Да, следващия път. Не изглеждаш добре, Хенри.

-      Емфизема.

-      Не съм изненадан. Винаги си бил заклет пушач. Даже нарушаваше правилата и пушеше в лабораторията, помниш ли?

-      Помня.

-      И продължаваш да нарушаваш правилата.

-      Аз съм просто пенсионер, който ръководи малък клуб. Може и ти да поискаш някой ден да влезеш в него. Не събираме членски внос.