Книга на душите

Той живееше в JIac Вегас. Изглеждаше съвсем логично Уил да се срещне със Спенс там и да му предаде базата данни. Вероятно Вегас трябваше да бъде следващата спирка на Дейн Бентли.

Не се налагаше да гони Пайпър. Достатъчно беше просто да отиде в Лае Вегас и да чака пристигането му.

-      Преди двайсет минути Пайпър е използвал кредитната си карта в „Уол-Март“ на Креншоу - докладваха от оперативния център.

-      Какво е купил? - попита Фрейзър.

-      Компютър, раница, малко дрехи и купища марли и бинтове.

-      Добре. Връщаме се обратно в Невада. Знам накъде е тръгнал.

Уил си купи еднопосочен билет до Лае Вегас и плати в брой. Разполагаше с три часа до тръгването на автобуса, но не му се искаше да се мотае из автогарата. От другата страна на улицата имаше магазин за понички. Изкуцука в едно сепаре с кафе и допълнителна картонена чашка. Сипа си половин чаша „Джони Уокър“ под масата, пъхна шест ацетаминофена в устата си и ги изпи с няколко огнени глътки.

Алкохолът му помогна да притъпи болката или поне да го разсее достатъчно, за да извади новия си компютър от кутията и да го включи. Системата не откри мрежа.

-      Имате ли безжичен интернет? - извика той към тъпото на вид мексиканско момиче зад тезгяха, но със същия успех би могъл да я помоли да му обясни принципите на квантовата механика. Момичето го погледна безизразно и сви рамене.

Включи флаш паметта и прехвърли базата данни на Шакълтън. Минута по-късно беше подканен да въведе парола. Спомни си я веднага - Питагор. Сигурно беше имала някакво значение за Шакълтън, но така и не беше разбрал какво точно.

Базата данни беше готова за запитване. Имаше някакво божествено усещане да можеш да въведеш име и някаква допълнителна информация и моментално да откриеш датата на смъртта на съответния човек. Започна с Джо и Мери Липински, просто за да им отдаде почит. Бяха там - 20 октомври.

После отново провери Хенри Спенс. Получи потвърждение - 23 октомври. Утре.

Въведе още две имена и се загледа в екрана.

Вече имаше известна идея какво ще се случи утре.

В Ню Хемпшир бе след полунощ, но трябваше да говори с Нанси, дори това да означаваше да я събуди и разтревожи. Нямаше избор. Като едното нищо това можеше да се окаже последният им разговор.

До тоалетните имаше телефонни апарати. Уил смени няколко банкноти срещу куп монети и набра домашния номер на Зекендорф в Алтън. Наблюдателите вероятно разполагаха с номерата на всички предплатени телефони и ги подслушваха. Нямаха този номер. Засега. Докато телефонът звънеше, Уил забеляза свежа кръв по новите си панталони.

Нанси вдигна. Изглеждаше изненадващо будна.

-      Аз съм - рече той.

-      Уил! Как си? Къде си?

- В Ел Ей.

-      И? - загрижено попита тя.

-      Намерих флаш паметта, но има някои проблеми.

-      Какво се е случило?

-      Спипаха Дейн. Имаше малко счепкване.

-      Уил, добре ли си?

-      Прострелян съм. В лявото бедро. Не улучиха топките ми.

-      Господи, Уил! Трябва да отидеш в някоя болница!

-      Не става. Вземам автобус. Трябва да се добера до Спенс.

Личеше си, че Нанси се опитва да измисли нещо. Чу как бебето се размърда.

-      Ще се обадя в отдела в Ел Ей - каза тя. - От ФБР ще те поемат.

-      Господи, недей! Фрейзър ще научи. Следи всички местни комуникации. Трябва да се оправям сам. Ще успея.

-      Не ми звучиш добре.

-      Трябва да ти призная нещо.

-      Какво?

-      Купих бутилка уиски. Нанси?

- Да?

-      Бясна ли си ми?

-      Винаги съм ти бясна.

-      Питам сериозно.

-      Уил, обичам те.

-      Само ти създавам неприятности.

-      Не говори така.

-      Искам да мога да се погрижа за теб и Фили през двайсет и седма.

-      И ще го направиш, скъпи. Зная, че ще го направиш.

38

Ако алтернаторът на автобуса от Ел за Лас Вегас не се беше повредил, следващият ден можеше да мине по различен начин. Такава е природата на предопределеността и съдбата. Една променлива влияе на друга, тя - на трета и така нататък по безкрайно сложната верига. Вместо да напусне Ел Ей в десет и половина вечерта, автобусът потегли от терминала четири часа по-късно.

За успокоение Уил смучеше от бутилката през по-голямата част от шестчасовото пътуване през пустинята и задряма, когато се вцепени достатъчно. Цялата задна част на автобуса беше само за него. Повечето от останалите пътници предпочетоха да вземат по-късен курс. Имаше само неколцина твърди глави, които останаха да чакат завършването на ремонта, а хората, които се качват в автобус за JIac Вегас посред нощ, предпочитат да останат насаме със себе си.

Периодично посещаваше тоалетната, за да натъпче още марля в раната и да я полее с йод, но продължаваше да кърви и губеше сили с всеки изминал час.

Събуди се, когато изгревът обагряше пустинята - с тъпо главоболие, пресъхнала уста и болки в крака. Трепереше и се сгуши в якето си, за да се стопли. Теренът навън бе равен, кафяв и покрит с бодливи храсталаци. Искаше му се климатикът да се повреди и температурата да се изравни с пустинната жега. Инфекцията вероятно започваше.