Книга на душите

Последва Изабел до един от лампионите, пъхна пръст в тръбата и напипа някакъв твърд кръгъл ръб.

-      Вътре има нещо! - Извади пръста си и се опита да погледне, но светлината на крушката не му помогна. - Пръстът ми е прекалено дебел. Опитай ти.

Нейният пръст беше по-тънък и тя го пъхна целия. Затвори очи, за да усети по-добре какво напипва.

-      Нещо навито е, като хартия или пергамент. Пръстът ми е вътре. Ето! Успях да го завъртя.

Изабел бавно завъртя свещника около пръста си, като леко натискаше навитата тръбичка.

От отвора се подаде жълт свитък.

Беше цилиндричен, дълъг около двайсетина сантиметра, съставен от множество листа пергамент, увити стегнато един в друг. Шокирана и възбудена, Изабел понечи да му ги подаде, но той я спря.

-      Не. Ти го направи.

Тя бавно разви свитъка. Пергаментът бе сух, но не трошлив и нямаше опасност да се разпадне. Изабел изглади листата с длани, а Уил наклони абажура, за да осигури повече светлина.

-      На латински е - каза тя.

-      В такъв случай мога само да се радвам, че си тук.

Тя прочете първият абзац на първата страница и я преведе на глас:

-      „Писание от Феликс, абат на Вектис, съставено в лето Господне хиляда триста тридесет и четвърто.“

На Уил му се зави свят.

-      Господи.

-      Какво има, Уил?

-      Вектис.

-      Знаеш ли къде е това?

-      Да, зная. Май попаднахме на златната жила.

15

1334 г.

Остров Уайт, Англия

В мъртвилото на нощта, много преди утреня и първия час, Феликс, абатът на Вектис, се събуди с едно от ужасните си главоболия. От прозореца се дочуваше песента на щурците и тихият пулс на вълните от Солента, които се разбиваха на близкия бряг. Звуците бяха успокояващи, но му предложиха само миг облекчение, преди следващият пристъп на гадене да го накара рязко да седне. Затърси опипом в тъмното нощното си гърне и повърна на сухо.

Беше на шейсет и девет години и сериозно се съмняваше, че ще посрещне следващото си десетилетие.

Стомахът му беше почти празен. Последната му храна бе телешка супа, приготвена специално за него от сестрите, мазна от костния мозък и с нарязани моркови. Беше оставил наполовина пълната купа на писалището си.

Отметна завивките, надигна се от сламеника и успя да се задържи прав, макар да се олюляваше. Пулсирането в главата му бе като ритмични удари на ковашки чук по наковалня, всеки от които застрашаваше да го довърши, но все пак намери сили да вземе тежката си подплатена с кожа роба, която беше преметнал през високата облегалка на стола. Облече я върху нощната си риза и незабавно усети приятната ѝ топлина. Запали с треперещи пръсти дебела жълта свещ и се отпусна на стола, за да разтрие слепоочията си. Светлината от пламъчето танцуваше по неравните полирани камъни на пода и се отразяваше от пъстро оцветеното стъкло на гледащия към двора прозорец.

Богатството на абатските покои винаги го бе смущавало. Когато постъпи във Вектис като послушник, преди толкова много години, със смирено наведена глава, стегната с връв груба роба и студени боси крака, той се чувстваше близо до Бога и така - до блаженството. Предшественикът му Болдуин, суров клирик, който получаваше толкова голямо удоволствие от воденето на сметките в хамбара, колкото и от отслужването на литургията, бе поръчал великолепна дървена къща, която да съперничи на онези, които бе видял в абатствата в Лондон и Дорчестър. До спалнята имаше пищна дневна с украсена камина, покрита с резба скамейка, застлани с конски косъм столове и прозорец с витраж. По стените висяха фини гоблени от Фландрия и Брюге, изобразяващи ловни сцени и деянията на апостолите. Над камината имаше изкусно изработен сребърен кръст, дълъг колкото човешка ръка.

След смъртта на Болдуин преди години епископът на Дорчестър бе избрал за абат на Вектис Феликс, който по онова време беше приор. Феликс се молеше усърдно за напътствия. Може би трябваше да се въздържа от привилегиите на положението си и да предпочете скромно управление, да спи в монашеска килия като останалите братя, да се придържа към скромните си навици, да се храни заедно с всички. Но дали това нямаше да опетни паметта на неговия наставник и изповедник? Дали нямаше да изкара Болдуин развратник? Преклони се пред силата на паметта на наставника си, както се прекланяше пред силата му приживе. Като верен слуга, той винаги бе изпълнявал заръките на Болдуин, дори да имаше своите опасения. Какво щеше да се случи, ако беше подложил на съмнение решението му да разтури Ордена на имената? Дали днес нещата щяха да са различни, ако не беше запалил със собствената си ръка наръча сено, който бе погълнал библиотеката преди почти четиридесет години?

Чувстваше се твърде зле, за да коленичи, затова сведе пулсиращата си глава и тихо се замоли на глас.

Бретонският му акцент бе груб и дрезгав, както когато беше момче. Самата молитва, Псалм 42, дойде спонтанно и едва не го изненада:

Et introibo ad altare Dei adDeum qui laetificat iuventutem meam.