Книга на душите

Зачете сонета с ясен глас, направо за запис, изразително, с нюанси и драматичност, сякаш го бе чела преди и бе репетирала представянето му.

Кантуел сбърчи чело.

-      Хиляда петстотин осемдесет и първа, така ли?

-      Да, дядо.

Той се облегна тежко на облегалките на фотьойла и се изправи, преди Уил или Изабел да успеят да му помогнат, после се затътри към един полутъмен ъгъл на помещението, като си мърмореше. Двамата го последваха.

-      Дядото на Шекспир, Ричард, е бил от селото. Роксал е родното място на рода му. - Старецът оглеждаше стената. - Къде е той? Къде е Едгар?

-      Кой Едгар, дядо? Имали сме неколцина.

-      Знаеш го, реформистът. Не е най-черната ни овца, но почти може да мине за такъв. Би трябвало той да е бил господар на имението през осемдесет и първа. А, ето го. Вторият отляво, в средната част. Виждате ли го? Онзи с нелепо високата яка. Не е от най-красивите в рода. Имаме известни генетични вариации през вековете.

Изабел включи един лампион и донякъде освети портрета на мъж с кисела физиономия и остра козя брадичка, застанал в арогантна надута поза. Беше облечен в тясна черна туника с големи златни копчета и имаше конична холандска шапка с периферия като чиния.

-      Да, той е - потвърди Кантуел. - Преди време дойде един момък от Националната галерия, според когото картината вероятно е от Робърт Пийк Старши. Изабел, напомни това на баща си, след като пукна. Може да струва няколко лири, ако му потрябват.

От другия край на помещението се разнесе силен женски глас.

-      Здравейте! Върнах се. Дайте ми един час и обядът ще е готов.

Икономката, дребна, набита жена, все още беше с мокрия си шал и чанта в ръка, но работата винаги беше на първо място.

-      Гостът ни пристигна, Луиз - извика ѝ Изабел.

-      Виждам. Намерихте ли чистите кърпи, които извадих?

-      Още не сме се качвали горе.

-      Ама че сте груби! - сгълча ги тя. - Оставете господина да дойде на себе си. Много път е бил. И доведете дядо си в кухнята да си вземе хапчетата.

-      Какви ги говори? - намръщено попита старецът.

-      Луиз каза да си вземеш хапчетата.

Кантуел погледна предшественика си и сви съчувствено рамене.

-      После ще продължим, Едгар. Онази жена събужда страх в сърцето ми.

Крилото за гости на горния етаж бе прохладно и тъмно - дълъг, облицован с ламперия коридор с месингови лампиони и мъждукащи крушки на всеки няколко метра, стаи от двете страни като в хотел, и дълги износени пътеки. Стаята на Уил гледаше към задната част на къщата. Той отиде до прозореца да погледа набиращата сила буря и разсеяно махна мъртвите мухи от перваза. Долу имаше застлан с тухли вътрешен двор и градина зад него. Плодните дървета се огъваха под силния вятър и валящия косо дъжд. На преден план, вдясно, различи ъгъла на нещо като конюшня, а зад нея се виждаше покривът на друга сграда с остър връх, но заради пороя не можеше да различи за какво служи.

Плисна малко вода на лицето си, седна на леглото с балдахин и се загледа в телефона си. На индикатора за обхват имаше само една чертичка. Може би беше достатъчно, за да се обади у дома. Представи си тромавия разговор. Какво можеше да каже, което да не го вкара в още по-голяма беля? По-добре да приключи тук колкото се може по-скоро и лично да се погрижи за стопяването на леда в семейството. Затова се задоволи със съобщение. Пристигнах без проблеми. Скоро се връщам. Обичам те.

Спалнята беше като за стара дама, с множество сухи цветя, везани възглавнички и дантелени завеси. Уил свали обувките си, отпусна тежкото си тяло върху бродираната завивка и прилежно дремна около час, докато подобният на звънче глас на Изабел не го повика за обяд.

Апетитът му се справи с всичко, което Луиз можеше да му предложи, че и отгоре. Неделното меню пасваше добре на предпочитанията му към месо и картофи. Уил погълна малки планини печено телешко, печени картофи, грах, моркови и соя, но се въздържа от третата чаша бургундско.

-      Има ли някакви сведения, че Шекспир е посещавал Кантуел Хол? - попита Изабел дядо си.

-      Никога не съм чувал за подобно нещо, но защо не? - отвърна с пълна уста старецът. - Много е обикалял в този район на младини. Били сме виден род, който до голяма степен е запазил католицизма си през онзи ужасен период, а Шекспирови са били вероятно другите най-близки католици наоколо. Пък и още по онова време сме имали чудесна библиотека, която би трябвало да запали интереса му. Напълно възможно е.

-      Някакви теории защо Едгар Кантуел би си направил труда да поръча стихотворението, да остави уликите и после да скрие творбата в книгата? - попита Уил.

Кантуел преглътна граха и допи остатъка от виното си.

-      Били са тежки времена и човек лесно е можел да изгуби живота си заради вярата. Вероятно са имали подозрението, че книгата е опасна; нищо чудно сърце да не им е давало да я унищожат. И решили, че е по-добре да скрият значението ѝ по някакъв хитроумен начин. Може би обяснението ми е пълна глупост, но така си мисля.

Изабел цялата сияеше.