Книга на душите

-      Струва ми се, че дисертацията ми ще се окаже доста интересна.

-      Е, какво ще кажете? - попита Уил. - Споразумяхме ли се?

Изабел и лорд Кантуел кимнаха. Бяха обсъдили въпроса, докато Уил си почиваше.

-      Да, споразумяхме се - отвърна Изабел. - Можем да започнем малкото си приключение след обяда.

14

Започнаха в библиотеката. Тя се намираше в просторно помещение с излъскан от времето дървен под, няколко запазени килима и една външна стена, която пропускаше сивата светлина на бурния ден през прозорците с малки ромбовидни стъкла. Покрай останалите стени бяха подредени лавици; единственото изключение бе пространството над камината, където висеше потъмняла от саждите маслена картина, представяща традиционен английски лов.

Имаше хиляди книги, повечето от които издадени преди двадесети век, но в една секция в ъгъла можеха да се видят и съвременни издания, дори и такива с меки корици. Уил огледа всичко това с натежал поглед. Лорд Кантуел вече бе обявил, че смята да се оттегли за следобедната си дрямка, и въпреки желанието на Уил да свършва колкото се може по-бързо и да се прибере у дома, мисълта да се пльосне в някое от тапицираните кресла в тъмните ъгли на претъпканата библиотека и да затвори очи беше много примамлива.

-      Това беше вълшебното ми място, когато бях малка - каза Изабел, докато обикаляше помещението и леко докосваше книгите с пръсти. - Обичам тази библиотека. - В нея имаше някакво спокойствие и мечтателност, пълен контраст със стереотипа за вятърничавите студенти. - Играех си тук часове наред. И сега прекарвам повечето си време тук. - Тя посочи дългата маса, отрупана с бележници и химикалки, лаптоп и купчини стари книги с отбелязани интересни страници. - Ако стихотворението е автентично, бих могла да започна дисертацията си от нулата!

-      Съжалявам. Няма да можете да го използвате. После ще ви обясня.

-      Шегувате се! То би могло да даде чудесен старт на кариерата ми.

-      С какво искате да се занимавате?

-      Да преподавам, да пиша. Искам да бъда добър академичен историк, типичен професор от миналото. Предполагам, че тази библиотека е причината за тази шантава амбиция.

-      Не мисля, че е шантава. Дъщеря ми е писателка. Горе-долу на вашата възраст е - добави той, без да знае защо, и тя изхихика нервно. Уил отклони неизбежните учтиви въпроси за Лора и направо пристъпи към работа. - Покажете ми къде се намираше книгата.

Тя посочи едно празно място на нивото на очите в средата на дългата стена.

-      Винаги ли е била там?

-      Откакто се помня.

-      И книгите до нея ли? Имало ли е пренареждания?

-      Не, доколкото знам. Можем да попитаме дядо, но нямам спомени за разместване. Книгите си стояха винаги по местата си.

Уил огледа томовете от двете страни на празното място. Ботанически трактат от осемнадесети век и том за паметниците в Светите земи от седемнадесети век.

-      Не, не са от едно и също време - отбеляза тя. - Съмнявам се, че има някаква връзка помежду им.

-      Да започнем с първата следа - предложи Уил и извади стихотворението от куфарчето си. - „Едната носи пламъка трептящ на Прометея“.

-      Аха - кимна тя. - Прометей. Откраднал огъня от боговете и го дал на смъртните.

Уил обгърна с жест помещението.

-      Някакви идеи?

-      Ами, доста е общо, не мислите ли? Книги за старогръцка митология? Камини? Факли? Барбекюто?

Той я изгледа, сякаш ѝ казваше: „Много смешно“.

-      Да започнем с книгите. Има ли каталог?

-      Би трябвало да има, но няма. Естествено, другият проблем е в това, че дядо продаваше доста енергично.

-      Е, няма какво да се направи - сви рамене Уил. - Да действаме систематично. Аз ще започна от този край. Вие защо не започнете оттам?

Макар да се бяха съсредоточили само върху първата улика, имаха предвид и останалите, за да сведат до минимум повторенията. Оглеждаха се за книги на фламандска или холандска тематика, както и за текстове, отнасящи се за някакви пророци. Засега нямаха представа как да разбират споменаването на „сина със черен грях“.

Процесът бе продължителен и еднообразен, и час по-късно Уил започна да се обезкуражава. Имаше чувството, че търсят игла в копа сено. А и не беше просто да вземеш книга, да отвориш на титулната страница и да я върнеш на мястото ѝ; трябваше му помощта на Изабел за всяко издание на латински или френски. Тя идваше, хвърляше бърз поглед на заглавието и му връщаше тома с едно кратко „Не!“

Следобедната светлина, която и без това бе приглушена, угасна напълно и Изабел включи всяка лампа и отиде до камината с кибрит в ръка.

-      Ето, давам ви огън! - заяви тя, щом пламъците заблизаха дървата.

Привечер бяха приключили. Освен не толкова стария том „Митология“ на Булфинч, нито една от книгите не представляваше особен интерес.

-      Или в стихотворението не се говори за книга, или нея вече я няма. Да продължим нататък - каза Уил.

-      Добре - с готовност се съгласи Изабел. - Ще погледнем всички стари камини. Скрити ниши, фалшиви полици, вадещи се камъни. Забавлявам се! А вие?

Уил погледна отново телефона си за съобщение от Нанси. Нищо.