Книга на душите

Изабел бе свежа и бъбрива, сякаш нищо не се беше случило. Той нямаше нищо против. Щеше да продължи с играта, заблудата или каквото там беше. Доколкото знаеше, май в днешно време хлапетата действаха точно така. Щом ти харесва, направи го, после забрави - голяма работа. Изглеждаше разумен начин да се оправяш с нещата. Може би се беше родил едно поколение по-рано.

Бяха сами. Лорд Кантуел още не се беше излюпил.

-      Тази сутрин разучавах фламандските вятърни мелници - каза тя.

-      Много си усърдна.

-      Ами видях, че си на път да проспиш половината ден, и реших, че някой трябва да започне - хапливо подхвърли тя.

-      И къде е следващата улика?

-      Не съм я намерила.

-      Какво не си намерила?

-      Улика! Мозъкът ти още не се е събудил, господин Пайпър!

-      Имах тежка нощ.

-      Нима?

Не искаше да зачепква тази тема.

-      Вятърни мелници?

Тя беше разпечатала няколко страници от интернет сайт.

-      Знаеш ли, че първата вятърна мелница била построена във Фландрия през тринадесети век? И че при разцвета им през осемнадесети век са били хиляди? И че в момента са по-малко от двеста в цяла Белгия и само шейсет и пет във Фландрия? И че последната работеща фламандска мелница спряла през хиляда деветстотин и четиринадесета? - Вдига очи и му се усмихна сладко.

-      Това изобщо не помага - промърмори той и изгълта кафето си.

-      Да, не помага - съгласи се тя. - Но ме накара да се замисля. Трябва да се огледаме внимателно за какъвто и да било предмет на изкуството, изображение, картина - всичко, върху което има мотив вятърна мелница. Знаем, че няма книги по тази тема.

-      Добре. Действаш с пълна пара. Радвам се, че поне един от нас го прави.

Тя беше ентусиазирана, преливаща от енергия млада кобилка, очакваща с нетърпение сутрешното препускане.

-      Вчера бе един от най-възбуждащите дни в живота ми, Уил. Беше невероятно.

Той я изгледа през мрачната си мъгла.

-      Умствено възбуждащи! - изкарана от търпение поясни тя, но после прошепна, докато икономката миеше чиниите: - И физически също.

-      Запомни, че не можеш да разгласяваш абсолютно нищо от това - напомни ѝ той колкото можа по-сериозно. - Има едни много опасни хора, които ще ти затворят устата, ако решиш да се разприказваш.

-      Не мислиш ли, че светът трябва да знае? Нима правото на информация не е всеобщо? - Устните ѝ се извиха в свежа усмивка. - И, между другото, би дало великолепен старт на научната ми кариера.

-      За твое и за мое добро, умолявам те да не го правиш. Ако не ми обещаеш, тръгвам си още сега, вземам стихотворението със себе си и всичко това ще остане недовършено. - Изобщо не се усмихваше.

-      Добре - нацупи се тя. - Какво да кажа на дядо?

-      Кажи му, че писмото е интересно, но не хвърля никаква светлина върху книгата. Измисли нещо. Оставам с впечатлението, че имаш добро въображение.

Започнаха деня с обиколка на къщата и търсене на нещо, което да представлява евентуален интерес. Уил си наля още една чаша кафе за обиколката, а Изабел отбеляза, че се държи като типичен американец.

Приземният етаж на Кантуел Хол бе доста сложно устроен. Кухненското крило в задната част на къщата имаше серия килери и празни стаи за прислугата. Трапезарията - помещение с добри пропорции в предната част - се намираше между кухнята и преддверието. Уил беше прекарал целия предишен ден в голямата зала и библиотеката, и тази сутрин му бе показана още една голяма официална зала - гостната, наричана също френския салон, с колекция френски мебели от осемнадесети век и различни декоративни елементи. Помещението изглеждаше изоставено и неизползвано. Освен това Уил откри, че голямата зала е лишена от прозорци, тъй като предната ѝ стена вече не беше външна за къщата. През седемнадесети век била построена дълга галерия, свързваща къщата с конюшнята, която отдавна била превърната в банкетна зала.

В галерията се влизаше през невзрачна врата в преддверието. Представляваше висок коридор с тъмна ламперия, картини по стените и странни каменни и бронзови статуи. Завършваше с огромна студена зала, видяла за последно банкет или бал най-малко преди половин столетие. Сърцето на Уил се сви, когато влезе в нея. Помещението бе пълно с кашони, купища мебели и всевъзможни вехтории, покрити с чаршафи.

-      Дядо нарича това място своята банкова сметка - каза Изабел. - Тук събира нещата, с които смята да се раздели, за да плати сметките за следващите няколко години.

-      Възможно ли е да има предмети от шестнадесети век?

-      Напълно.

Уил поклати пулсиращата си глава и изруга.

Банкетната зала бе свързана чрез къс коридор с личния параклис на Кантуел - малко каменно светилище с пет реда скамейки и варовиков олтар. Беше просто и тихо, разпнатият Христос гледаше надолу към празните пейки, окъпани в утринната светлина, преминаваща през разноцветните стъкла.

-      Не го използваме много - обясни Изабел. - Дядо иска семейството да отслужи частна меса тук, когато настъпи часът му.

Уил посочи нагоре.

-      Това ли е върхът, който виждам от стаята си?

-      Да. Ела да видиш.