Книга на душите

Едгар инстинктивно отстъпи назад, но ботушът му заседна в снега. Моментално изгуби равновесие и започна да пада назад; при падането дръжката на копието се заби в земята. Като по чудо, скочилият във въздуха глиган буквално наниза гърлото си на острието на по-малко от стъпка от мястото, където щеше да превърне младия Едгар в евнух. С ужасяващ писък и порой кръв звярът падна и умря право между краката на момчето.

Едгар още трепереше от студа и шока, когато ловците се събраха около буйния огън в голямата зала. Мъжете разговаряха на висок глас, смееха се и поглъщаха големи парчета кейк, прокарвайки ги с вино. Младият Уилям с радост участваше във веселбата, въодушевен от подвига на брат си. Само Едгар и баща му бяха смълчани. Баронът седеше в голямото си кресло до камината и мрачно пиеше; Едгар се бе заврял в ъгъла и наливаше подсладено вино в гърлото си.

-      Няма ли да ядем онзи глиган? - попита един от братовчедите на Едгар.

-      И защо не? - поиска да знае друг.

-      Защото никога досега не съм ял животно, отнело собствения си живот!

Мъжете се разсмяха толкова силно, че очите им се насълзиха, но от това баронът се умълча още повече. Най-големият му син бе повод за безпокойство и ядове. Не се проявяваше в нищо, което имаше значение. Беше посредствен ученик, по-скоро толериран, отколкото хвален от наставниците си, благочестивостта и всеотдайността в молитвите му бяха съмнителни, както и уменията му на ловец. Днешният ден бе потвърдил опасенията на баща му. Беше същинско чудо, че момчето бе останало живо. Баронът много отчетливо си даваше сметка, че единствените умения, които Едгар бе овладял истински, бяха тичането по жени и пиенето.

По време на Рождественския пост баронът се бе молил в семейния параклис, бе търсил напътствия в сърцето си и бе стигнал до решение за съдбата на момчето. Сега още по-силно се убеди, че решението му е мъдро.

Едгар пресуши бокала си и извика на слугата да го напълни отново. Видя киселата физиономия на баща си и отново започна да трепери.

Вечерта Едгар се събуди от дрямка в студената си тъмна стая на горния етаж на Кантуел Хол. С единствената горяща свещ запали още няколко и хвърли малко дърва върху въглените в малката камина. Надяна тежко наметало върху нощницата си и подаде глава през вратата. В далечния край на коридора прислужницата Моли седеше на поста си пред стаята на лейди Кантуел, ако потрябва за нещо на господарката. Беше дребно, приятно закръглено момиче, около година по-млада от Едгар, черната ѝ коса бе прибрана в ленено боне. Оглеждаше се за него и когато го видя, се усмихна стеснително.

Привика я с пръст. Моли предпазливо стана и запристъпва към него. Без да разменят нито дума, тя го , последва в стаята му, както бе правила неведнъж. Малко преди вратата да се затвори зад нея, Уилям Кантуел излезе от стаята си и забеляза Моли да се промъква в спалнята на брат му. Момчето ликуващо забърза надолу по стълбите, готово за своята малка пакост.

Едгар се пльосна на леглото си и се ухили на прислужницата.

-      Здравей, Моли!

-      Здравейте, милорд.

-      Липсвах ли ти?

-      Видях ви вчера - сладко отвърна тя.

-      Това беше толкова отдавна - намусено рече той и потупа леглото с длан. - Ще дойдеш ли да ме видиш отново?

-      Ще трябва да побързаме - изкиска се тя. - Господарката може да ме повика всеки момент.

-      Ще отнеме точно толкова време, колкото е необходимо. Човек не може да се меси в непоклатимите закони на природата.

Когато тя приближи леглото, той я грабна и я издърпа върху себе си. Започнаха да се търкалят от единия край на постелята до другия, като се опипваха и гъделичкаха, докато тя не изохка силно. Моли се намръщи и потърка темето си.

-      Какво има тук? - попита тя.

Махна възглавницата и видя под нея голяма тежка книга с числото 1527 върху гръбчето.

-      Остави я там! - каза той.

-      Какво е това?

-      Просто книга. Не ти влиза в работата, госпожичке.

-      Тогава защо е скрита?

Налагаше се да задоволи разпаленото ѝ любопитство, ако искаше да продължат по същество.

-      Баща ми не знае, че я взех от библиотеката. Много ревниво пази книгите си.

-      Защо представлява интерес за вас? - попита тя.

-      Виждаш ли датата? Хиляда петстотин двайсет и седма? Когато бях малък, ми стана чудно защо върху една книга ще има бъдеща дата. Винаги ми е била странна. Баща ми непрекъснато повтаря, че книгата съдържа велика тайна и когато навърша осемнайсет, ще ми покаже някакво старо писмо, което пази в касата си и което ще обясни всичко. Често си мечтаех какво ли ще бъде през годината, когато навърша осемнайсет. Е, тя вече настъпи. Ако не знаеш, сега сме хиляда петстотин двайсет и седма. Датата на книгата настъпи и затова тя е у мен.

-      Това някаква магия ли е, милорд?

Едгар хвърли възглавницата върху книгата и отново награби момичето.

-      Ако малката Моли се интересува толкова от магия, може би ще поиска да види жезъла ми.