Читаем Книга на душите полностью

Поведе го навън. Тревата бе гъста и мокра, от слънчевите лъчи всичко блестеше. Навлязоха в градината, колкото да успеят да обгърнат с поглед целия параклис. Гледката едва не го разсмя. Представляваше интересна малка постройка с характерни готически елементи, две правоъгълни кули на фасадата, а в центъра, над правоъгълния неф и трансепта, се издигаше изострена кула, подобна на вдигната към небето пика.

-      Позна ли я? - попита тя.

Уил сви рамене.

-      Това е миниатюрна версия на „Нотр Дам“ в Париж. Параклисът бил построен от Едгар Кантуел през шестнадесети век. Мисля, че оригиналът здравата го е впечатлил.

-      Интересен род имаш - изсумтя Уил. - Няма да се учудя, ако по онова време Пайпърови са чистили лайната от обувките на Кантуел.

За Уил единственото добро през следващите дълги часове бе, че махмурлукът бавно се разнасяше. Прекараха сутринта в ровене из банкетната зала, съсредоточени върху Фландрия и ветрове, но без да забравят и другите улики - името на пророка и съгрешилия син, каквото и да означаваха те. По обяд апетитът им се беше изострил.

Старецът беше станал и се присъедини към тях за сандвичите. Паметта му не бе както някога и на Изабел не ѝ бе трудно да отклони вниманието му от писмото от Вектис. Лордът обаче не забрави стихотворението на Шекспир - явно финансовите проблеми заемаха основно мислите му.

Поинтересува се какви са намеренията на Уил и той го увери, че ако проучването мине добре, стихотворението ще бъде негово. Лорд Кантуел заръча на внучка си да помага по всякакъв възможен начин, после започна да говори за антикварните къщи и как трябвало да позволи на „Пиърс & Уайт“ да направят удар в бизнеса заради успеха им с последния търг, но че „Сотбис“ или „Кристис“ изглеждали по-уместни за нещо толкова важно. Сетне се оттегли, за да се заеме с кореспонденцията си.

Преди да се върнат банкетната зала, двамата се възползваха от задържането на лорд Кантуел на приземния етаж, за да се промъкнат горе и да огледат спалнята му. Изабел не помнеше там да има нещо интересно, тъй като не беше влизала от години в стаята на дядо си. Тя обаче бе сред най-старите помещения в къщата, така че не можеха да я подминат. Леглото още не беше оправено и миришеше силно от инконтиненцията на стареца, но никой от двамата не коментира това. Малкото картини бяха портрети, а по вазите, часовниците и малките гоблени нямаше никакви мотиви с вятърни мелници. Уил и Изабел побързаха да се върнат в банкетната зала, където прекараха остатъка от ранния следобед в отваряне на сандъци и оглеждане на десетки картини и украшения.

През късния следобед бяха приключили с трапезарията и френския салон и отново преглеждаха библиотеката и голямата зала, като се обезкуражаваха все повече и повече.

Накрая Изабел помоли да спрат за чай. Икономката беше излязла на пазар, така че Изабел пое към кухнята, оставяйки Уил да се оправя с камината. Задачата го превключи в режим бойскаут и той съвестно започна да подрежда тухлите и да трупа подпалки така, че огънят да се запали бързо и да не дими чак толкова много. Когато приключи, внимателно постави цепениците, запали постройката си с кибрит, седна и започна да се наслаждава на делото си.

Огънят подхвана бързо и пламъците се устремиха високо нагоре. Камината пушеше съвсем малко. Старият стаутски наставник на Уил в Панама Сити би се гордял - би се гордял много повече от баща му с леденото сърце, който го кастреше за всяко негово постижение или провал, без значение какво е.

Обхвана го меланхолия. Беше уморен и разочарован, че старите му импулси отново се връщат. Бутилката уиски още беше горе в стаята му. Умът му се зарея, погледът също. Една от синьо-белите плочки на камината привлече вниманието му. На нея бе изобразена чаровна сцена - майка, вървяща през поле със сноп в едната ръка и малкия си син в другата. Изглеждаше абсолютно щастлива. Сигурно не е била омъжена за копеле като мен, помисли си Уил.

После погледът му се премести върху долната плочка. Уил замръзна за момент, после скочи и когато Изабел се върна с чая, го завари да стои до камината и да се взира в нещо.

-      Виж - посочи той.

Изабел остави подноса и отиде при него.

-      Боже мой! - възкликна тя. - Право пред очите ни. Вчера я почуках.

На брега на лъкатушеща рекичка се издигаше малка вятърна мелница, изящно нарисувана в синьо и бяло. Художникът бе достатъчно умел, за да накара зрителя да си представи, че крилете на мелницата всеки момент ще се завъртят от приближаващия вятър, тъй като в далечината птиците прибираха крилете си, сякаш попаднали в невидим порив.

Чаят изстина.

След като се увери, че дядо ѝ дреме в стаята си, Изабел донесе кутия с инструменти от килера и остави Уил да подбере необходимите.

-      Само недей да я чупиш - умолително рече тя.

Той обеща да внимава, но не даде гаранции. Избра най-малката и най-тънка отвертка и леко чукче. Затаи дъх и започна леко да забива острия край в гладкия твърд хоросан.

Перейти на страницу:

Похожие книги