Книга на душите

Работата бе тежка и мъчителна, но спойката бе по-мека от керамиката, така че постепенно отстъпи пред стоманата. След като приключи с вертикалната линия, Уил започна с горната страна. Половин час по- късно двете хоризонтални линии бяха изчистени. Тъй като работеше в непосредствена близост до буйния огън, Уил плувна в пот и ризата му подгизна. Помисли си, че сега ще може да почука под плочката и да я освободи, без да му се налага да изчиства последната линия хоросан. Изабел почти се беше притиснала в гърба му и следеше всяко движение. Нервно се съгласи на предложението му.

Бяха нужни само три леки коси почуквания с отвертката, за да повдигне плочката от корниза на няколко милиметра. За щастие, беше цяла. Уил остави инструментите, хвана я с ръце, като внимателно я размести нагоре-надолу и настрани.

Плочката се освободи, напълно здрава.

Моментално забелязаха кръглата дървена тапа в центъра на зейналия квадратен отвор.

-      Ето защо звучеше като останалите, когато я почуках - рече тя.

Уил извади тапата с помощта на отвертката. Тя покриваше дупка с диаметър два и половина сантиметра, пробита дълбоко в дървото.

-      Трябва ми фенерче - настоятелно каза Уил.

Намериха фенерче в кутията за инструменти. Уил освети дупката и взе клещи с тънки щипци.

-      Какво виждаш? - попита Изабел.

Уил хвана нещо с клещите и го издърпа.

-      Това.

Беше един-единствен лист пергамент, свит в тънък цилиндър.

-      Дай да го видя! - почти изкрещя тя.

Уил я остави да го развие и остана прав, след като Изабел се отпусна в близкия стол.

-      На френски е - каза тя.

-      Както вече казах, радвам се, че си тук.

-      Малко е трудно да се разчете, почеркът е ужасен. Адресирано е до Едгар Кантуел. От хиляда петстотин и тридесета! Господи, Уил, виж кой е авторът! Подписано е от Жан Ковен.

-      Кой пък е този?

-      Калвин! Основателят на калвинизма, предопределението и тъй нататък. Най-големият богословски ум на шестнадесети век! - Слисаният ѝ поглед пробяга по редовете. - Уил, той пише за книгата!

20

1527 г.

Роксал

Денят бе хубав за лов благодарение на снега, който бе покрил гората и полята около Кантуел Хол. Глиганът, който Томас Кантуел и групата му преследваха цяла сутрин, бе бързо и здраво създание, но скоро щеше да бъде опечен, тъй като дирята му лесно можеше да се проследи по бялата покривка и хрътките не се разсейваха от обичайните миризми на почвата.

Моментът на убиването бе достатъчно драматичен, за да бъде разказван край камината до края на сезона. Когато слънцето достигна зенита си и снегът заслепяваше ездачите, хрътките най-сетне заклещиха глигана при едни непроходими трънаци. Звярът атакува и промуши едно от кучетата, и беше ухапан в хълбока от друго. Зае отбранителна позиция, като грухтеше и дишаше тежко, кръвта капеше от задницата му. Всичко това ставаше пред очите на ловната група, която спря конете си в полукръг на безопасно разстояние.

Баронът се обърна в седлото си към сина си Едгар, мършав седемнадесетгодишен младеж с остро продълговато лице.

-      Убий го, Едгар - рече той. - Накарай ме да се гордея.

-      Аз ли?

-      Да, ти! - раздразнено настоя баронът.

Другият му син Уилям подкара коня си, докато не застана плътно до него.

-      Защо не аз, татко? - недоволно попита той.

Уилям бе с една година по-малък от Едгар, но изглеждаше по-възрастен. Имаше по-здраво телосложение, по-ъгловата брадичка и кръвясалите очи на ловец.

-      Защото така казвам! - изръмжа баронът.

Лицето на Уилям се изкриви от гняв, но той премълча.

Едгар погледна братовчедите и чичовците си, които му викаха окуражително и подмятаха добродушни шеги. Гърдите му се издуха, докато слизаше от коня и вземаше токето от слугата. Това бе дълго копие, специално предназначено за лов, с напречник под острието, за да не се забива прекалено дълбоко. Използвано правилно, то можеше да прободе сърцето на животното и лесно да бъде извадено през яката козина.

Едгар стисна здраво оръжието с двете си ръце и бавно запристъпва в снега. Уплашеният глиган го видя и започна да грухти и квичи, което възбуди и разлая още повече кучетата. Младежът усети сърцето в гърлото си, докато бавно приближи на няколко стъпки от купчината животни. Никога досега не му бе давана тази чест. Отчаяно искаше да се справи добре и да не покаже страх. Когато видеше пролука, щеше да нападне и да удари над гърбовете на хрътките. Поколеба се няколко мига и се озърна през рамо. Баща му гневно му направи знак да продължи.

В мига, в който събра кураж да удари, глиганът направи отчаян опит да се освободи, минавайки право през кучетата. Една хрътка уплашено отскочи назад точно когато Едгар се канеше да забие копието си, и го накара да задържи. Глиганът се хвърли върху кучето. Последва яростна схватка, която трая само няколко секунди, преди коремът на хрътката да бъде разпран. После, докато останалите кучета хапеха задните му крака, вбесеният глиган скочи напред, насочил бивни право към слабините на Едгар.