Книга на душите

Десет минути по-късно очите на Едгар бяха зачервени и сухи, а умората от дългия ден вече си казваше думата.

-      Прехвърлих повече от половината, но се боя, че ще пропусна нещо. Искаш ли ти да продължиш, Жан?

Двете момчета смениха местата си и Жан бавно задвижи пръст надолу, от ред на ред, от име на име. Обърна страницата, после следващата. Мигаше бързо и устните му оформяха имената, някои от които бяха трудни или невъзможни за разчитане поради множеството езици и писмености.

Изведнъж пръстът му спря.

-      Mon Dieu!

-      Какво има, Жан?

-      Гледам го, но не вярвам на очите си! Виж, Едгар, виж тук! Двадесет и първи февруари, хиляда петстотин двадесет и седма, Фремен дьо Боа, Natus!

-      Казах ти! Казах ти! Сега какво ще кажеш, мой съмняващ се френски приятелю?

А после, четвърт страница по-надолу, Едгар видя „21 февруари, 1527, Жак Визе, Mors.“

Почука с пръст мястото и подкани изумения Жан също да го прочете.

Спазмът започна в гърдите и продължи нагоре, достигайки гърлото и устата. Хлипането на Жан разтревожи Едгар, докато не осъзна, че приятелят му плаче от радост.

-      Едгар, това е най-щастливият ден в живота ми! - възкликна той. - Сега, точно в този момент, абсолютно ясно разбирам, че Бог е предопределил всичко! Никакви добри дела или молитви не могат да Го принудят да промени решението си. Всичко е начертано. Всичко е предопределено. Ние наистина сме в Неговите ръце, Едгар. Ела, коленичи с мен. Да се помолим на всемогъщата Му слава!

Двете момчета коленичиха едно до друго и дълго се молиха. Накрая Едгар бавно положи глава на леглото и захърка. Жан внимателно му помогна да легне и го зави с одеялото, след което с благоговение върна голямата книга в сандъка, угаси свещите и тихомълком излезе от стаята.

23

В продължение на цял час Изабел старателно превеждаше и пишеше в бележника си. Почеркът на Калвин беше ужасно нечетлив, а старите френски конструкции и правопис бяха предизвикателство за лингвистичните й умения. В един момент спря и попита Уил дали не иска „малка глътка“. Въпреки ужасното изкушение, той категорично отказа. Може би щеше да се предаде, може би не. Поне това нямаше да бъде необмислено решение.

Вместо това предпочете да напише съобщение на Спенс. Човекът сигурно излизаше от кожата си и се чудеше какво ли се случва. Уил нямаше намерение да прави доклади на всяка стъпка. Това не беше в стила му. През годините в Бюрото беше докарвал шефовете си до побъркване, като държеше в тайна разследванията си и пускаше информация само когато се нуждаеше от разрешително или призовка, а най-добре - след като целият случай е приключен и опакован с панделките му и всичко останало.

Палците му бяха нелепо големи за клавиатурата на телефона; писането на текстови съобщения никога не му идваше отръки. Нужно му бе безобразно много време, за да изпише краткия текст.

Има напредък. Две решени, две остават. Разполагаме с много повече от преди. Кажи на Кениън, че Жан Калвин е също в играта! Надявам се да се върна след 1-2 дни. Пайпър.

Натисна бутона за изпращане и се усмихна. Изведнъж разбра - цялото това душене из старата къща, интелектуалната тръпка от преследването - всичко това му доставяше удоволствие. Може би в края на краищата трябваше да преразгледа идеите си за пенсиониране.

Петнадесет минути по-късно съобщението бе прехвърлено от оперативния център на Зона 51 до смарт-фона на Фрейзър. Неговият „Лиър Джет“ тъкмо привършваше с рулирането след кацането на пистата в Грум Лейк. Трябваше да присъства на сутрешния брифинг с командващия базата и секретар Лестър, с когото бе установена видеовръзка. Поне имаше нещо ново, което да докладва. Прочете съобщението за втори път, препрати го на Декорсо и се запита кой ли, по дяволите, е този Жан Калвин. Пусна имейл до един от анализаторите да направи справка за всички с това име в базата данни.

Анализаторът бе достатъчно дипломатичен, за да му отговори с препратка към страница в „Уикипедия“. Фрейзър я прегледа набързо, преди да влезе в залата в сградата „Труман“ дълбоко под земята, на нивото на трезора. За Бога, мислено изстена той. Богослов от шестнадесети век? В какво се превръщаше работата му?

Изабел остави писалката и обяви, че е приключила.

-      Добре, а сега малко допълнителна информация. Калвин е роден през хиляда петстотин и девета година в Ноайон и бил пратен да се учи в Париж някъде около хиляда петстотин и двадесета. Сменил няколко свързани с Парижкия университет училища - първо колежа „Марше“ за общообразователни предмети, след което продължил да изучава богословие в колежа „Монтежу“. Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш?

Уил се намръщи.

-      Мисля по въпроса, но засега не.

Тя си сипа джин.