Книга на душите

Минаха през плетеница тесни хлъзгави алеи, заети с улични търговци, сарафи и ковачи. Следвани от звъна на чукове и пръхтенето на коне, продължиха към улица „Дантон“, която минаваше недалеч. Тя бе сравнително широка и макар да ѝ липсваше великолепието на „Сен Жермен“, беше доста добра търговска улица. Къщи на по три и четири етажа се притискаха една в друга и подпрените на подпори горни етажи надвисваха над пътя. Фасадите им бяха боядисани в ярко червено и синьо, с декоративни плочки и облицовка. Пъстроцветни табели съобщаваха имената на хановете и работилниците. Магазините гледаха към улицата и по тезгясите им бяха изложени всевъзможни стоки.

Намериха номер 15 на три четвърти път към величествената Сена, която се виждаше като сив разрез в далечината. Кулата на „Нотр Дам“, издигаща се от Ил дьо ла Сите, доминираше на хоризонта като забито в небето копие. Едгар бе посетил катедралата през първия си ден в Париж и бе изумен и възхитен от способността на човека да сътвори такова великолепие. Разположението ѝ върху малкия остров насред реката само подсилваше чудото. Беше се заклел да се връща на това място колкото може по-често.

Номер 15 представляваше къща върху грънчарска работилница и бе единствената сграда в редицата, която бе само в черно и бяло - прости варосани стени и голи греди.

-      Мосю Ноден каза, че апартаментът му е на втория етаж - рече Жан и посочи някакви прозорци.

Изкачиха студеното тясно стълбище и почукаха на яркозелена врата. След като никой не отговори, почукаха отново, този път по-силно и настоятелно.

-      Ехо! - извика Жан. - Мадам Ноден, тук ли сте?

Отгоре се чуха стъпки и някаква жена на средна възраст с мъка слезе по стълбите.

-      Защо вдигате такъв шум? - раздразнено попита тя. - Мадам не е у дома.

-      Мога ли да попитам къде е? - учтиво се поинтересува Жан. - Ние сме от колежа. Мосю Ноден ни каза, че можем да я посетим днес следобед.

-      Повикаха я.

-      Къде?

-      Наблизо. Улица „Сюжер“, номер осем. Така каза.

Момчетата се спогледаха и изтичаха навън. Можеха да стигнат за по-малко от десет минути до мястото, стига да побързат. Мосю Ноден беше портиер на колежа „Марше“, груб мъж с мръсна брада, който мразеше повечето от младите студенти, минаващи през портала му, но с едно важно изключение - Жан Ковен. През годините си в колежа Жан бе единственият, който се отнасяше към Ноден с уважение, използваше думи като „моля“ и „благодаря“, и дори намираше начин да му даде едно-две су по празниците. От разговорите им беше научил, че съпругата на Ноден се занимава с нещо, което до този ден го интересуваше съвсем слабо - беше акушерка.

На улица „Сюжер“ живееха и работеха тъкачи и други, свързани с текстилните занаяти. Номер 8 бе магазин, в който се продаваха топове плат и одеяла. Пред него имаше група жени, които си приказваха оживено и крачеха напред-назад. Жан ги приближи, поклони се леко и попита дали акушерката Ноден е вътре. Казаха им, че се намирала на горния етаж и израждала детето на съпругата на тъкача Дьо Боа. Никой не спря младежите, докато се изкачваха по стълбите и намериха покоите на Лорет дьо Боа, но една жена се изпречи на вратата и извика:

-      В тази стая не се пускат мъже! Кои сте вие?

-      Искаме да видим акушерката - каза Жан.

-      Заета е, синко - разсмя се жената. - Можете да изчакате с останалите мъже в хана.

Тя отвори вратата и влезе вътре, но Жан пъхна крака си навреме, за да попречи на вратата да се затвори. През процепа успяха да надникнат в предната стая, която бе пълна с роднини на родилката. Имаха пряк изглед към спалнята, където едва различиха широкия гръб и дебелия ханш на акушерката. Разиграваше се разгорещен дует, от една страна бяха стоновете на мадам Дьо Боа, а от друга - настоятелните напътствия на акушерката Ноден.

-      Хайде, дишайте. Напъвайте. Напъвайте, напъвайте! А сега дишайте, моля ви, мадам. Ако вие не дишате, детето ви също няма да диша!

-      Гледал ли си някога как се ражда дете? - шепнешком попита Жан.

-      Никога, но изглежда доста шумна работа - отвърна Едгар. - Колко време ще отнеме?

-      Нямам представа, но доколкото разбирам, може да минат и часове!

И точно в този момент ги стресна пронизителен бебешки рев. Очевидно доволна, акушерката започна да пее приспивна песен, която на мига бе заглушена от плача на новороденото. Едгар и Жан виждаха само части от онова, което правеше мадам Ноден - как завързва и прерязва пъпната връв, как измива бебето и го натрива със сол, как намазва венците му с мед, за да събуди апетита му, как го повива толкова стегнато в пелени, че бебето заприлича на малък труп в саван, когато вързопът беше подаден на майката. Когато приключи, жената събра купчината монети на масата, избърса окървавените си ръце в престилката и побърза да излезе, като мърмореше, че трябва да приготви вечеря на мъжа си. Едва не се блъсна в двете момчета.

-      Какво правите тука, момци? - възкликна тя с дрезгавия си глас.

-      Познавам съпруга ви, госпожо. Името ми е Жан Ковен.