Книга на душите

-      А, студентът. Говорил ми е за теб. Бил си от добрите! Защо си тук, Жан?

-      Това бебе вече има ли си име?

Тя спря със зачервено лице и постави ръце на хълбоците си.

-      Има си, но какво ти влиза в работата?

-      Моля ви, мадам, кажете ни името.

-      Ще бъде наречено Фремен дьо Боа. А сега, ако обичате, трябва да оскубя и сготвя пиле за мъжа си.

Двете момчета забързаха обратно към колежа, за да не закъснеят за следващия час. Снегът вече валеше сериозно и обувките им с меки кожени подметки се пързаляха по замръзналата кал и киша.

-      Дано да имаме време да проверим в книгата - каза запъхтеният Едгар. - Не мога да издържа до довечера.

Жан се разсмя.

-      Ако вярваш, че ще намериш името Фремен дьо Боа в безценната си книга, значи ще повярваш, че този сняг има вкус на яйчен крем с ягоди! Ето ти малко.

И Жан игриво загреба шепа сняг и го запрати в гърдите му. Едгар не му остана длъжен и през следващите няколко минути двамата отново се превърнаха в безгрижни деца.

На улица „Арп“, недалеч от „Монтежу“, настроението им помръкна, когато се натъкнаха на тържествена погребална процесия, призрачна свита в сипещия се сняг. Хората тъкмо се подреждаха пред вратата на къща, украсена с черен шевиот. Ковчегът бе поставен на носилка, държана от облечени в черно опечалени. Начело на кортежа имаше двама свещеници от църквата „Сен Жулиен льо Повр“, най-старата енория в града. Вдовицата, подкрепяна от синовете ѝ, на висок глас оплакваше загубата си и по вида на процесията двете момчета предположиха, че е умрял богат човек. Отзад се беше подредила дълга колона бедняци със свещи в ръце, които се надяваха да получат милостиня на гробището за службата им. Едгар и Жан забавиха уважително крачка, но Едгар внезапно спря и се обърна към един от сиромасите.

-      Кой е умрял? - попита той.

Човекът вонеше на гранясало, вероятно по-лошо и от трупа.

-      Мосю Жак Визе, господине. Благочестив човек, собственик на кораб.

-      Кога е умрял?

-      Кога ли? През нощта. - Мъжът побърза да смени темата. - Ще дадете ли милостиня на бедняка?

Беззъбата му похотлива усмивка бе отвращаваща, но въпреки това Едгар извади кесията си и даде на отрепката най-малката си монета.

-      Това пък защо го направи? - попита Жан.

-      Още едно име за безценната ми книга - радостно отвърна Едгар. - Хайде, да видим кой ще стигне пръв!

Когато пристигнаха запъхтени и потни, останалите ученици вече влизаха в класната стая за урока по богослужение. Ректорът Темпет обикаляше двора в дългото си кафяво наметало и забиваше бастуна си в снега, сякаш ръгаше земята. Облачетата пара от устата му показваха, че си мърмори нещо. Той вдигна поглед и видя двете момчета.

-      Кантуел! Ковен! Елате тук!

Момчетата преглътнаха и послушно приближиха брадатия тиранин. Жан реши, че моментът не е подходящ да напомня на клирика, че предпочита да го наричат с латинското му име.

-      Къде бяхте?

-      Извън територията на колежа, господин ректор.

-      Това ми е известно.

-      Забранено ли е? - невинно попита Жан.

-      Питах къде сте били!

-      До катедралата „Нотр Дам“, господин ректор - неочаквано се обади Едгар.

-      Нима? И защо?

-      За да се молим, господин ректор.

-      Така ли?

Жан също се включи, явно готов да излъже заради новия си приятел.

-      Господин ректор, нима не е по-добре да упражняваме душата си вместо тленното тяло? Катедралата е чудесно място да възхваляваме Бог и бяхме много облагодетелствани от свободното време.

Темпет стисна с все сили дръжката на бастуна си, явно ядосан, че не може да намери повод да го размаха като сопа. Измърмори нещо неразбираемо и се отдалечи.

Единственото, което можеше да направи Едгар през остатъка от деня, бе да остане достатъчно концентриран, за да избегне пръчката. Отчаяно искаше да отвори книгата и да провери дали снегът наистина има вкус на яйчен крем.

Вечерта спря да вали и докато учениците се връщаха в спалното след последната молитва, под ярката лунна светлина дворът сякаш бе инкрустиран с безброй диаманти. Едгар погледна през рамо и видя, че Жан бърза да го настигне. Макар и скептична душа, той май също беше обхванат от пламенен ентусиазъм.

Жан го следваше по петите, когато Едгар влезе в стаята си. Щом запалиха свещите, той застана изпълнен с очакване до него, докато Едгар вадеше книгата от сандъка.

-      Намери датата - подтикна го Жан. - Двайсет и първи февруари, хайде!

-      Защо си толкова развълнуван, Жан? Нали каза, че не вярваш на книгата.

-      Искам по-бързо да разоблича тази измама, за да мога да се заема с по-полезни занимания и да не се разсейвам повече.

Едгар изсумтя.

-      Ще видим.

Седна на леглото си и наклони книгата към светлината. Запрелиства яростно страниците, докато не откри първия запис с днешна дата. Пъхна пръст там и прелисти напред, докато не видя първото споменаване на следващия ден.

-      Боже мой - прошепна Едгар. - Страшно много имена има за един-единствен ден.

-      Бъди систематичен, приятелю. Започни с първия и продължи до последния. Иначе само ще си изгубим времето.