Книга на душите

Макар и млад, Джон вече имаше дебелото тяло на човек от простолюдието - по-скоро пияница и кавгаджия, отколкото джентълмен или учен. Подобно на някои от връстниците си беше гладко избръснат, което според баща му правеше лицето му да изглежда голо. Брадичката на Кантуелови изглеждаше по-добре под брада, пък и младежът не бе от красавците. Приличащият на клюн нос не стоеше добре между воднистите му очи и месестите бузи, устните му бяха извити в постоянна похотлива усмивка. През двете си злощастни години в Оксфорд, преди да бъде изгонен за непристойно поведение, дамите от бордея се ужасяваха при мисълта, че могат да бъдат избрани от грубия простак.

Приятелят му бе от по-изисканите. Беше седемнадесетгодишен, жилав и мускулест, с интелигентно лице и настойчиво растящи мустаци и козя брадичка. Дългата му черна коса се спускаше над яката му като абанос на фона на гладката му кожа. Дяволитият поглед на сините му очи и обаятелната усмивка сякаш не изчезваха нито за миг. Дикцията му бе ясна и точна, около него витаеше ореол, който изискваше хората да го приемат на сериозно.

Познаваше Джон Кантуел от дете, когато двамата посещаваха новото кралско училище в Стратфорд. Макар Уил да бе далеч по-добър ученик, баща му, който бе търговец, не разполагаше с достатъчно средства да го изпрати в университет. Когато бе изгонен от Оксфорд, Джон се върна в родния си край и отново се сближи с момъка. Двамата възстановиха доброто си приятелство и се радваха на веселяшката си компания.

Уил цръкна в устата си ейл от един мях и грабна лъка от пияния си другар.

-      Всъщност мога далеч по-добре, сър.

Плавно опъна тетивата, прицели се и стреля. Стрелата полетя право към целта си и се заби в центъра ѝ.

-      Проклет да си в Хадес, майстор Шекспир - изстена Джон.

Уил му се ухили и хвърли лъка, за да пийне още ейл.

-      Да идем вътре - предложи Джон. - Стана много горещо за спортуване. Към любимата ти библиотека!

И наистина, всеки път, когато влизаше в библиотеката на Кантуел, Уил заприличваше на малко момче, попаднало в стая с плодови торти, оставени без никакъв надзор. Тръгна направо към една от любимите си книги - „Успоредни животописи“ на Плутарх, - взе я от лавицата и се настани в един голям стол до прозореца.

-      Трябва да ми я дадеш да я отнеса вкъщи, Джон - рече той. - Ще ми послужи по-добре, отколкото на теб.

Джон извика на прислужника да донесе още ейл и се пльосна на дивана.

-      Ами открадни я. Скрий я под ризата. Не ми пука.

-      Но на баща ти сигурно ще му пука.

-      Не вярвам да се усети. Вече престана да чете. Вече нищо не прави. Идва тук единствено за да държи книгата в скута си и да я потупва като любимо куче. - Джон произнесе „книгата“ с подигравателно почитание и посочи презрително тома, заемащ най-важното място на първата лавица. На гръбчето му бе изписано числото 1527.

Уил се разсмя.

-      А, магическата книга на Кантуел Хол. - И продължи с тънък детски гласец: - Кажете моля, сър, кога ще ме сполети най-черната участ?

-      Днес, ако не си затвориш устата.

-      И кой ще бъде инструментът на смъртта ми, момче?

Джон изля още ейл в гърлото си.

-      Гледаш в очите му.

-      Ти ли? - презрително се изсмя Уил. - Ти и твоите легиони?

Това бе покана за борба и двете момчета станаха и закръжиха един срещу друг с кикот. Когато Уил се втурна да повали приятеля си, Джон се пресегна за първата попаднала му подръка книга и я стовари върху главата му.

-      Оу! - Уил спря атаката, разтри тила си и вдигна книгата от пода. Страниците се отлепиха от подвързията. - 0, богове! Каква трагедия - .мелодраматично извика той. - Ти разкъса гръцка трагедия и събуди гнева на Софокъл!

Глас откъм вратата ги стресна.

-      Съсипа книга на татко!

Младият Ричард стоеше на прага с ръце на хълбоците, подобно на някакво възмутено момиче. Устните му трепереха от ярост. Никой в рода не бе по-добре настроен към любимите вещи на баща му и той приемаше като лично оскърбление поведението на брат си.

-      Разкарай се, дребен - каза Джон.

-      Няма. Трябва да признаеш пред татко какво си направил.

-      Остави ни, дребосък, или ще ми се наложи да признавам повече провинения.

-      Няма да се махна! - упорито отвърна Ричард.

-      Тогава аз ще те махна.

Джон се хвърли към вратата. Ричард се обърна и побягна, но не беше достатъчно бърз. Бе хванат в центъра на голямата зала точно преди да се мушне под банкетната маса.

Джон грубо го събори по гръб и го възседна с колене на раменете му и бедра на кръста, така че момчето не можеше да помръдне. Оставаше му само да плюе, което вбеси по-големия му брат и той го удари с юмрук по главата. Пръстенът му с плочка одраска кожата и разкъса кръвоносен съд. Бликналата кръв сложи край на разправата. Джон изруга, пусна брат си и докато Ричард бягаше, изкрещя след него, че сам си го е изпросил с нахалството си.