Книга на душите

-      Чуй, Уил, не искам брат ми да научава тайната. Трябва да скрия писанията. Всички. Без писмата от Феликс, Калвин и Нострадамус книгата е безполезна. Дори баща ми да му разкаже за произхода ѝ, няма да разполага с доказателства, за да подкрепи творенията си.

-      Къде смяташ да ги скриеш?

-      Не знам - сви рамене Джон. - В дупка в пода. Зад някоя стена. Къщата е голяма.

Очите на Уил проблеснаха и той се оживи.

-      Защо не го превърнем в игра?

-      Каква игра?

-      Да скрием безценните ти писма, но да оставим следи, загатващи за скрито съкровище! Ще съчиня стихотворение гатанка с всички улики в него, а после ще скрием и стихотворението!

Джон се разсмя от сърце и сипа медовина и на двамата.

-      Винаги мога да разчитам на забавните ти приумици, Шекспир! Да започнем с играта ти.

Двамата затичаха из къщата, кискайки се като деца, търсеха скришни места, шъткаха си един на друг да не събудят слугите. Когато съставиха най-общо плана, Уил поиска пергамент и нещо за писане.

Джон знаеше къде баща му държи документите за книгата - в дървена кутия, скрита зад други книги на горната лавица. Стигна до нея с помощта на библиотечната стълба и когато я свали долу, препрочете писмото на Феликс, докато Уил работеше на писалището. Топваше перото, написваше бързо ред или два, след което спираше да погъделичка с него бузата си за повече вдъхновение.

Когато приключи, размаха листа над главата си, за да изсъхне мастилото, след което го показа на Джон.

-      Изключително съм доволен от постижението си и мисля, че и ти ще го одобриш - рече той. - Използвах формата на сонет, което добавя допълнителна закачка.

Джон го зачете и се загърчи в стола си от палаво удоволствие.

-      Не добро! Хитро, много хитро.

-      Благодаря - надуто кимна Уил. - Достатъчно приятно е, че го подписах, макар да се съмнявам, че суетата ми ще бъде открита някога!

Джон се плесна по бедрата.

-      Уликите са предизвикателни, но не и неразгадаеми. Тонът е игрив, но не фриволен. Идеално подхожда за целта. Наистина ми харесва! А сега да заровим съкровището си като двама гадни пирати, изоставени на самотен остров!

Върнаха се в голямата зала и запалиха още свещи, за да направят задачата си по-проста. Първата им улика беше напъхана в един от големите свещници, украсяващи банкетната маса. Джон го беше отворил и със задоволство установи, че може да побере няколко навити на руло листа. Уил настояваше писанието на Феликс да бъде разделено между първата и последната улика, тъй като краят му съдържаше най-голямото откровение. Джон скри листата и сглоби отново свещника, като удари основата му в килима, за да се увери, че е затворен добре.

Следващата улика - писмото на Калвин - изискаше повече усилия. Джон изтича до плевнята да донесе чукче, длето, свредел и вар. Час по-късно, плувнали в пот, двамата успешно свалиха една от плочките на камината и пробиха дълбока дупка. След като пъхнаха навитото писмо, запушиха дупката и залепиха плочката обратно на мястото ѝ. Отпразнуваха победата, като нападнаха килера за хляб, студено агнешко и остатъка от добро вино в зелена бутилка с формата на луковица.

Настъпи полунощ, но още имаха работа. Писмото на Нострадамус и страницата от книгата му трябваше да намерят мястото си в камбанарията на параклиса. Стига да не бутнеха камбаната с някое пиянско движение, едва ли щяха да бъдат открити така далеч от къщата. Задачата им отне повече време, отколкото смятаха, тъй като дъските бяха адски трудни за откъртване. Когато най-сетне се справиха, пресушената бутилка им свърши добра работа като хранилище на страниците. Накрая Уил изряза малка роза върху дъската с ножа си.

Страхуваха се, че утрото ще ги завари, преди да скрият четвъртата улика, затова продължиха бързо с последната си задача, с която можеха и да не се справят, ако бяха трезвени.

Когато се върнаха в библиотеката, изпоцапани и вмирисани от усилията си, първите слънчеви лъчи озариха небето.

Джон с радост и ръкопляскане одобри блестящата идея на Уил къде да скрият стихотворението. Уил отряза парче пергамент с необходимите размери и направи фалшив форзац. После изтощените момчета изтичаха в кухнята и с облекчение откриха, че готвачите още не са станали. Начетеният Уил знаеше как да приготвя лепило за подвързии от брашно и вода и не след дълго разполагаха с нужното им количество бяла лепкава смес, с която запечатаха стихотворението в задната корица на книгата от Вектис.

Когато приключиха с всичко, върнаха тежкия том обратно на мястото му. В библиотеката ставаше светло от изгряващото слънце и се чуваше как къщата се събужда. Свиха се в столовете си и избухнаха в смях.

Когато се успокоиха, останаха да седят запъхтени. На път бяха да задремят.

-      Знаеш ли, всичко това беше напразно - рече Уил.

-      Ти самият някой ден ще развалиш цялата закачка и ще си върнеш писанията.

-      Може и да си прав. - Джон се усмихна сънено. - Но пък се позабавлявахме чудесно.