Книга на душите

-      Някой ден може и да напиша пиеса за това - добави Уил и затвори зачервените си очи. Приятелят му вече хъркаше. — И ще я нарека „Много шум за нищо“.

27

Беше есен, когато Джон Кантуел най-сетне потегли на приключението, обсебило го от нощта, когато го бе замислил на пияна глава. Тогава бе на топло и сухо в библиотеката на баща си. А сега прекосяването на Солента бе опасно, той трепереше, а отгоре му се сипеха морски пръски.

Силен вятър духаше от вътрешността към остров Уайт и капитанът на ферибота трябваше да бъде убеден с няколко шилинга отгоре да прекоси протока. Джон не беше моряк и прекара краткото пътуване наведен над релинга. В Коус Харбър тръгна направо към най-долната кръчма, където можеше да си поръча пиене, да разговаря с най-старите хора, които можеше да намери, и да наеме неколцина местни с по-яки гърбини.

Не си направи труда да си поръча легло за нощувка, защото смяташе да работи, докато повечето хора спят. Тази вечер погълна доста халби ейл и голяма купа евтина яхния. Така подкрепен, изчака на лунната светлина наетите мъже да се върнат с кирки, лопати и въже. В полунощ Джон и тримата яки островитяни с факли в ръце напуснаха кръчмата и поеха по една пътека към гората.

Нито веднъж не се отдалечиха на повече от няколко метра от брега, в който се блъскаше морето. Крещяха чайки, вълните ритмично се разбиваха и соленият свеж вятър от Солента отрезви Джон и проясни главата му. Беше хладна нощ и за да се стопли, той бе наметнал подплатеното с кожа наметало върху жакета с висока яка и бе нахлупил шапката над ушите си. Работниците вървяха напред и си шепнеха нещо, а той се отдаде на собствените си мисли и мечти за богатство и власт.

Старците в кръчмата бяха подозрителни и сдържани, докато не развърза езиците им с питиета и монети. Абатство Вектис бе жалка останка от някогашния манастир, казаха му те, съсипан от поддръжниците на Томас Кромуел по времето на крал Хенри. Подобно на почти всяка римокатолическа църква в страната, то бе разграбено, а жителите на острова бяха получили разрешение да използват камъните му за строителен материал. Броят на монасите рязко се съкратил, но имало неколцина твърдоглавци, които останали там и до днес - малка група бенедиктинци, упорито отказващи да напуснат развалините.

Старците не знаеха нищо за руини на стара библиотека, клатеха глави и се надсмиваха на въпросите на новодошлия. Но когато ги натисна още малко, един побелял рибар си спомни как като момче вървял из абатството с дядо си и се скрил в една затревена падина с правоъгълни очертания. Дядото му извикал да се връща при него, напердашил го с бастуна си и го предупредил да стои по-далеч от онова място, тъй като се говорело, че то било омагьосано и обитавано от духовете на монаси с черни раса и качулки на главите.

За Джон това изглеждаше обещаващо като начало на търсенето и в момента отиваше тъкмо там.

Пътеката излезе на поле и пред тях се разкри катедралата на Вектис, осветена от луната. Дори в развалини тя бе внушителна сграда с величествени размери. Когато приближи, видя, че кулата вече я няма и половината от стените са порутени. Запазените прозорци нямаха стъкла, през зейналите отвори на входовете пълзяха високи треви и бурени. Имаше и други ниски постройки, някои разрушени, други все още непокътнати. От комините на наредените в редица каменни къщурки се издигаше пушек. Групата ги заобиколи отдалеч и продължи към едно по-отдалечено място в посока към брега.

Местните знаеха къде е падината и замърмориха, когато приближиха. Не бяха чували, че мястото е омагьосано, но думите на стария рибар им бяха подействали и сега се чувстваха малко нервни.

Джон взе една факла и огледа района. В тъмното трудно можеше да определи границите. Високата трева се спускаше до равното дъно на не повече от две стъпки под околния терен. Нямаше никакви видими останки, никаква причина да предпочете едно място пред друго. Джон сви рамене, и избра напосоки мястото, където бе стъпил. Извика мъжете и им нареди да копаят.

Когато работниците се поколебаха на ръба на падината, Джон трябваше с неохота да им предложи още пари. Но след като се хванаха за работа, напредваха невероятно бързо в богатата мека почва. Двама от мъжете бяха гробари и можеха да прехвърлят огромни количества пръст. Час по-късно бяха изкопали голяма яма, която след два часа се бе превърнала в широк и дълбок изкоп. Джон приклекна на ръба и наблюдаваше, като от време на време скачаше да огледа по-подробно на светлината на факлите. Пръстта беше влажна, кафява и плодородна, с плътен мирис, но Джон успя да забележи бучки овъглено дърво и слой пепел.

Сърцето му бясно заби.

-      Тук е имало пожар! - възкликна той.

Мъжете не проявиха особен интерес. Един го попита колко още трябва да копаят. Той им отвърна да млъкват и да продължат работа.

Изведнъж сред крясъка на чайките се чу звън.

Нечия лопата бе попаднала на камък.