Книга на душите

Няколко минути по-късно Джон отново попийваше в библиотеката, а Уил беше заровил нос в книгата. Едгар Кантуел се появи в помещението, тътрейки болния си крак, наметнал на раменете си неподходящо за топлото време тежко наметало. Имаше страховита физиономия, смес от ярост и отвращение, а дрезгавият му вик направо съсири кръвта на сина му.

-      Наранил си момчето!

Джон се нацупи пиянски.

-      Сам се нарани. Беше случайно. Шекспир ще потвърди.

-      Нищо не видях, сър - отговори честно Уил, като се мъчеше да избегне погледа на стареца.

-      Е, млади господа, аз пък виждам двама пияни идиоти, които не стават за нищо, освен за мързел и грешни забавления. С теб, Шекспир, да се оправя баща ти, но тази отрепка е моя!

-      Той ще се жени, татко - нахално изсумтя Джон. - Скоро Ан Хатауей ще трябва да се оправя с него!

-      Женитбата и продължаването на рода са по-благородни от всички твои стремежи! Пиянството и ходенето по курви са единствените ти желания.

-      Е, поне помежду ни има нещо общо, татко - насмешливо отвърна Джон. - Желаеш ли още вино?

Старецът избухна и лицето му стана тъмночервено.

-      Аз съм не само твой баща, но и юрист, глупако! Един от най-добрите в Англия. Не се уповавай на правото си на първороден. Има прецедент за наследяване от по-малкия син и аз имам достатъчно влияние върху съда в графството, за да те обявя за негоден наследник и да посоча вместо теб брат ти! Продължавай в същия дух и ще видиш какво ще се случи!

Разтреперан от гняв, Едгар излезе, оставяйки двамата младежи лишени от дар слово. Накрая Джон наруши мълчанието и насмешливо изграчи с пресилено приповдигнато настроение:

-      Какво ще кажеш да пратя слугата да донесе бутилка медовина от избата?

Беше късно през нощта и всички си бяха легнали. Двамата приятели бяха убили часовете в библиотеката, като се напиха, дремнаха, изтрезняха и отново се напиха. Бяха проспали вечерята и по-късно слугите им бяха донесли ядене.

Приливите и отливите в пиянството бяха помрачили настроението на Джон. Докато Уил минаваше от една книга на друга, Джон се взираше намусено в нищото.

На светлината на свещта внезапно зададе въпроса, който го мъчеше през целия ден.

-      Защо ми е да се стремя към нещо повече от вино и жени? Какъв е смисълът да четеш, учиш и работиш до полуда? Така или иначе всичко това е мое. Скоро ще бъда барон с достатъчно земя и пари.

-      Ами ако баща ти реши да осъществи другия си план за наследник? Чудя се дали кървящият ти брат ще държи каната и кесията ти пълни?

-      Баща ми просто си приказва, нищо повече.

-      Не бих бил толкова сигурен на твое място.

Джон въздъхна.

-      Ти, млади Уили, не носиш бремето на благородник.

-      Бреме значи! - подигравателно подхвърли Уил. - Нямам желание да ставам по-добър, тъй като винаги съм смятал, че времето ще го направи вместо мен. Колкото до теб, не може да се отрече, че си поставяш високи цели.

-      Целите ми не са чак толкова високи.

-      Не са? - Джон се разсмя. - Да бъдеш сред великите актьори? Да пишеш пиеси? Цял Лондон да те боготвори?

Уил махна с ръка като актьор в пиеса.

-      Дреболии.

Джон отвори поредната бутилка медовина.

-      Знаеш ли, имам един стар и несподелен стремеж, който ми осигурява определено предимство пред скъпото ми самодоволно братче.

-      Друго предимство освен размерите ти ли?

-      Книгата - изсъска Джон. - Зная тайната на книгата. А той не я знае и няма да я научи, докато не порасне.

-      Та дори аз я знам!

-      Само защото си ми приятел и се закле.

-      Да бе, вярно. Заклех се - отегчено потвърди Уил.

-      Не го приемай така несериозно.

-      Добре. Напълно съм сериозен.

Джон взе книгата от Вектис от лавицата и седна с нея до Уил. Гласът му стана тих и заговорнически.

-      Зная, че не си чак толкова вярващ, но имам една идея.

Уил повдигна заинтересувано вежди.

-      Виждал си писмото. Знаеш какво е писал онзи стар монах Феликс. Може пък библиотеката да не е била унищожена. Ами ако все още съществува? Ами ако успея да я открия и да се сдобия с всички книги? Тогава какво ще ми пука дали ще получа нищожния Роксал? Ако държа ключовете за бъдещето, ще бъда по-богат от всеки лорд, по-прочут дори от онзи приятел на баща ми, дъртия Нострадамус, който, както много добре знаем, не е имал чак толкова големи способности.

Уил го гледаше как говори, пленен от лудостта в погледа му.

-      И какво смяташ да правиш, да отидеш там ли?

-      Да! Ела с мен.

-      Ти си побъркан. Смятам да се женя, а не да участвам в приключение. Вярно, скоро ще замина за Лондон, но не по-нататък. Пък и смятам писанията на онзи абат за измислица. Скалъпил е хубава история, признавам му го, но рижави монаси със зелени очи? Прекалено е.

-      В такъв случай ще ида сам. Вярвам в тази книга с цялото си сърце - грубо отсече Джон.

-      Желая ти на добър път.