Книга на душите

Тръгна покрай редиците маси, докосвайки всяка една, покрай която минаваше. Бяха общо петнадесет. Зад последния ред за момент се разочарова, когато достигна гола стена, но сърцето му отново се разтуптя при вида на дървена врата с тежък железен обков. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да я отвори, след което освети следващото помещение.

Тогава падна на колене и се разрида от радост.

Библиотеката! Тя съществуваше! Беше оцеляла!

От лявата му страна се издигаше огромен дървен шкаф, пълен с грамадни, подвързани в кожа томове. Отдясно се извисяваше друг такъв шкаф, а между двата минаваше тесен коридор, през който едва можеше да се промуши.

Изправи се на крака и закуцука напред, изпълнен с благоговение. От двете му страни имаше високи лавици, които сякаш продължаваха безкрай в мрака.

Спря и взе една от книгите. Не се отличаваше по нищо от тома на Кантуел, с изключение на годината - 1043. Върна я на мястото ѝ и продължи напред. Колко голяма бе тази зала?

Вървя сякаш цяла вечност. Никога досега не бе виждал такава грамадна постройка, ако не се броят големите абатства и дворците в Лондон. Накрая се озова пред друга стена. В нея също имаше засводен проход и Джон продължи напред. Когато прекрачи прага, му се стори, че чува някакво шумолене.

Плъхове?

Намираше се във второ помещение, на пръв поглед идентично с предишното. Огромните лавици се издигаха от двете страни на коридора и чезнеха в мрака. Провери гръбчетата на най-близката книга. 1457. Мислите му запрепускаха. Вече беше открил библиотеката, но как да обере плодовете ѝ? Трябваше да намери книгите за 1581 г. и нататък. Точно в тях беше печалбата. Налагаше се да измисли как да извади безценната плячка през дупката. Беше абсолютно неподготвен за подобен успех, но бе уверен в изобретателността си и беше сигурен, че ще измисли нещо, след като сърцето престане да бие в гърлото му.

Спираше при всеки следващ шкаф и проверяваше датите. Когато видя книга за 1573 г., зави надясно и продължи навътре между лавиците.

1575, 1577, 1580 и най-сетне 1581. Настоящето! Имаше дузина или повече книги, отбелязани с тази година. Джон впери поглед в тях, треперещ като заек.

Пред него се намираше върховната власт на света, способността да вижда бъдещето. Никой на земята, освен Джон Кантуел, нямаше способността да каже кой ще се роди и кой ще умре. Гърдите му се издуха от гордост. Баща му грешеше. От него беше излязло нещо. Бавно посегна към една от книгите.

Така и не видя откъде идва ударът, не усети болка, не почувства нищо повече.

Камъкът счупи черепа и мозъкът му моментално се потопи в убийствен поток кръв. Джон се свлече на пода като парцалена кукла.

-      Свършено е - извика брат Майкъл на спътника си, останал назад в тъмното. - Мъртъв е.

-      Бог да ни прости - каза брат Емануел, приближи тялото и вдигна факлата, преди да е подпалила книгите на най-долния рафт. Двамата паднаха на колене и се замолиха.

Младите монаси бяха забелязали групата да минава покрай жилището им, бяха я последвали в нощта и бяха наблюдавали разкопките. След като местните мъже избягаха, бяха останали да видят какво ще направи непознатият джентълмен. Когато той се спусна по въжето в дупката, те се прекръстиха и безшумно като змии плъзнаха по тревата и го последваха долу.

Брат Майкъл бе гневен, че в манастира са се появили натрапници, а още повече се гневеше, че бе принуден да отнеме човешки живот.

-      Какво е това място? - остро попита той.

Другарят му бе няколко години по-възрастен, не така як, по-умозрителен.

-      Несъмнено древна свята библиотека, създадена от братята, почиващи в мир в криптата. Нарочно е била запечатана, макар и да не зная защо. Не е предназначена за нас. А още по-малко за този проклет натрапник. Отнемането на живот е велик грях, но Бог ще ни прости.

-      Да се махаме - подкани Майкъл. - Най-добре да затворим дупката, да запълним изкопа и да не казваме нищо на другите. Ще пазиш ли тази тайна с мен, братко?

-      В името Господне, да.

Оставиха трупа на Джон Кантуел да лежи където бе паднал и с помощта на факлата му се върнаха обратно при въжето. Тялото започна бавно да се разлага и остана скрито от човешки очи цели 366 години.

Мина месец, после втори и трети. Всяка сутрин Едгар Кантуел питаше дали някой от домакинството не е чувал нещо за сина му Джон.

Есента се смени със зима, зимата с пролет и старецът лека-полека прие, че най-големият му син е изчезнал от лицето на земята. Никой не знаеше накъде е тръгнал, когато тайно напусна Кантуел Хол, никой нямаше представа какво може да му се е случило.

Един ден Едгар се помоли в параклиса си за напътствие и в окаяното си и все по-объркано състояние му се стори, че Бог му прошепва да разкрие родовата тайна на по-малкия си син Ричард, тъй като нему е писано да запази познанието за книгата от Вектис. След молитвата нареди на слугите да го отнесат в библиотеката. Там го настаниха в един стол и старият барон им каза да се качат по стълбата и да вземат дървената кутия от горната лавица.