Книга на душите

Джон скочи в изкопа и застърга земята с ботуша си, разкривайки плосък камък. Грабна лопата и го разчисти, после заби инструмента на две стъпки по- нататък. Отново попадна на камък. Избра друго място - същият резултат.

-      Разчистете цялото дъно на изкопа! - развълнувано заповяда той.

Не след дълго беше разкрита гладка каменна повърхност - грижливо застлан под, отдавна погребан под земята. Джон заръча на мъжете да обърнат камъните и да видят какво има под тях. Работниците заспориха нервно и шепнешком помежду си, но се подчиниха и след половин час три от големите плоски камъни бяха извадени.

Джон се отпусна на ръце и колене да огледа. С растящо вълнение откри, че камъните са били положени върху големи греди. Предпазливо постави длан на мястото на извадените камъни и тя хлътна. Ръката му потъна в земята до рамото. Той взе шепа пръст и я пусна през дупката. Измина повече от половин секунда, преди да чуе как тя пада върху нещо твърдо.

-      Долу има зала! - заяви той. - Трябва веднага да слезем!

Мъжете заотстъпваха към най-далечния ъгъл на изкопа. Скупчиха се и се посъветваха тихо, след което заявиха, че няма да слязат. Беше ги страх.

Джон ги умоляваше, после се опита да ги подкупи, накрая се ядоса и започна да ги заплашва, но без никаква полза. Мъжете го наругаха и излязоха от изкопа. Успя единствено да купи въжето им и да ги уговори да му оставят една факла. Не след дълго остана съвсем самичък в нощта.

Опасенията му бяха заглушени от вълнението. Завърза въжето за една от гредите, пусна го в дупката и чу как краят му удря в нещо твърдо. След това пусна запалената факла и я чу как изтрака долу. Факлата не изгасна и когато погледна надолу, Джон различи слабо осветен каменен под и нещо като неравна стена. Пое дълбоко дъх, събра кураж, пусна крака в дупката, хвана въжето и започна да се спуска.

Въздухът в залата бе застоял и безжизнен. Джон се спускаше съвсем бавно. Страхуваше се от тъмното и затова съсредоточи вниманието си върху окуражаващата светлина на факлата. Беше на около двайсет стъпки от повърхността, а му оставаха още десет. Погледна надолу и присви очи срещу дима от факлата.

-      Айййй!

Писъкът отекна в ушите му, когато се изпусна и падна тежко на пода върху купчина чупливи човешки скелети. Приземи се върху нечии дълги кости и краката му се плъзнаха настрани, като по този начин го спасиха от сериозно счупване. Дясното му бедро улучи череп, който се разпадна под тежестта му.

Остана да лежи на каменния под, задъхан от болка и ужас, вперил поглед в празните очни кухини.

-      Господи, спаси ме! - извика той.

Завъртя глава и видя навсякъде около себе си жълти кости - по пода, натрупани високо по каменните ниши в стените. Намираше се в крипта, това бе сигурно. Заля го нов пристъп на паника, когато осъзна, че ако е наранен лошо, няма да може да се изкачи обратно на повърхността. Можеше да си остане тук цяла вечност и да се превърне в поредната купчина кости. Надигна се до седнало положение и опипа крайниците си.

Можеше да движи ръце и крака, но усети остра болка в дясното си бедро. Единственият начин да прецени степента на нараняването бе да опита да отпусне тежестта си на него, затова се надигна на колене, след което се изправи. Постепенно прехвърли тежестта върху десния си крак. За щастие, той издържа и Джон с облекчение заключи, че само го е натъртил. Направи крачка и чу противното хрущене на кости под ботушите си, но все пак успя да изкуцука до факлата и да я вземе.

Мъчително се затътри през криптата, като заобикаляше кости и тръпнеше при вида на толкова много смърт. Имаше стотици, може би хиляди трупове, някои голи скелети, други - изсъхнали и мумифицирани, с остатъци червеникава коса и кафяви дрехи. Опита се да мисли само за наградата. Дали библиотеката на Феликс все още съществуваше? Нямаше представа дали навлиза навътре в криптата, или се движи в по-обещаваща посока, но реши да продължи бавно напред, като си осветяваше пътя.

Факлата освети някакъв свод и мръщейки се от болката в бедрото, Джон ускори крачка, сякаш бягаше от скелетите. Мина през свода и се озова на съвсем различно място.

Намираше се в голямо помещение, чиито стени се губеха някъде в мрака. На няколко стъпки пред него се виждаше ъгълът на дървена маса. Джон приближи и видя дълго писалище с ниска пейка до него. Тръгна покрай нея, като докосваше с почуда хладната гладка повърхност. На масата имаше предмети и той взе първия му попаднал. Глинена мастилница! Вдигна факлата високо над главата си, за да освети по-голяма площ. Имаше още дървени маси, подредени в редици!

Едва тогава забеляза каменния под, покрит навсякъде с петна. Ръждивокафяви. Стара кръв. Имаше кофи кръв.

Значи е вярно, помисли си той с прилив на въодушевление. Писанието на Феликс казваше истината. А още по-важното бе, че скрипторият на монасите бе оцелял при пожара! И щом той е оцелял, библиотеката също можеше да е непокътната!