Книга на душите

— Да преподавам, да пиша. Искам да бъда добър академичен историк, типичен професор от миналото. Предполагам, че тази библиотека е причината за тази шантава амбиция.

— Не мисля, че е шантава. Дъщеря ми е писателка. Горе-долу на вашата възраст е — добави той, без да знае защо, и тя изхихика нервно. Уил отклони неизбежните учтиви въпроси за Лора и направо пристъпи към работа. — Покажете ми къде се намираше книгата.

Тя посочи едно празно място на нивото на очите в средата на дългата стена.

— Винаги ли е била там?

— Откакто се помня.

— И книгите до нея ли? Имало ли е пренареждания?

— Не, доколкото знам. Можем да попитаме дядо, но нямам спомени за разместване. Книгите си стояха винаги по местата си.

Уил огледа томовете от двете страни на празното място. Ботанически трактат от осемнадесети век и том за паметниците в Светите земи от седемнадесети век.

— Не, не са от едно и също време — отбеляза тя. — Съмнявам се, че има някаква връзка помежду им.

— Да започнем с първата следа — предложи Уил и извади стихотворението от куфарчето си. — „Едната носи пламъка трептящ на Прометея“.

— Аха — кимна тя. — Прометей. Откраднал огъня от боговете и го дал на смъртните.

Уил обгърна с жест помещението.

— Някакви идеи?

— Ами, доста е общо, не мислите ли? Книги за старогръцка митология? Камини? Факли? Барбекюто?

Той я изгледа, сякаш й казваше: „Много смешно“.

— Да започнем с книгите. Има ли каталог?

— Би трябвало да има, но няма. Естествено, другият проблем е в това, че дядо продаваше доста енергично.

— Е, няма какво да се направи — сви рамене Уил. — Да действаме систематично. Аз ще започна от този край. Вие защо не започнете оттам?

Макар да се бяха съсредоточили само върху първата улика, имаха предвид и останалите, за да сведат до минимум повторенията. Оглеждаха се за книги на фламандска или холандска тематика, както и за текстове, отнасящи се за някакви пророци. Засега нямаха представа как да разбират споменаването на „сина със черен грях“.

Процесът бе продължителен и еднообразен, и час по-късно Уил започна да се обезкуражава. Имаше чувството, че търсят игла в копа сено. А и не беше просто да вземеш книга, да отвориш на титулната страница и да я върнеш на мястото й; трябваше му помощта на Изабел за всяко издание на латински или френски. Тя идваше, хвърляше бърз поглед на заглавието и му връщаше тома с едно кратко „Не!“

Следобедната светлина, която и без това бе приглушена, угасна напълно и Изабел включи всяка лампа и отиде до камината с кибрит в ръка.

— Ето, давам ви огън! — заяви тя, щом пламъците заблизаха дървата.

Привечер бяха приключили. Освен не толкова стария том „Митология“ на Булфинч, нито една от книгите не представляваше особен интерес.

— Или в стихотворението не се говори за книга, или нея вече я няма. Да продължим нататък — каза Уил.

— Добре — с готовност се съгласи Изабел. — Ще погледнем всички стари камини. Скрити ниши, фалшиви полици, вадещи се камъни. Забавлявам се! А вие?

Уил погледна отново телефона си за съобщение от Нанси. Нищо.

— И аз — отвърна той.

Според Изабел, в къщата имаше шест камини, построени преди 1581 г., три бяха на партера — в библиотеката, в голямата зала и в трапезарията; останалите три се намираха на първия етаж — в спалнята на дядо й над голямата зала, както и в други две стаи.

Започнаха огледа с библиотеката. Застанаха пред горящия огън и се зачудиха какво да правят.

— Защо пък да не почукам облицовката и да потърся кухина? — предложи тя. Идеята му се стори идеална.

Старата полица от орехово дърво звучеше плътно. Провериха под нея за скрити резета или панти, но тя се оказа монолитна. Камъните на самото огнище бяха плътни и равни, хоросанът между тях изглеждаше еднороден. Огънят продължаваше да гори, така че засега не можеха да проверят тухлите отдолу, но на пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно.

Огънят в голямата зала отдавна беше угаснал. Лорд Кантуел наполовина четеше, наполовина дремеше в креслото си и изглеждаше малко смаян, когато двамата започнаха да почукват и опипват масивната камина.

— Ама че работа! — изсумтя той.

Облицовката беше на прекрасни канелюри и излъскана от времето, а полицата беше масивна, изработена от едно огромно парче дърво. Изабел почука с надежда синьо-белите плочки, върху които имаше изобразени миниатюрни провинциални сцени, но всички те отекваха еднакво. Уил се осмели да клекне и пропълзи в огромното огнище, където почука всички тухли с машата, но бе възнаграден за усилията си със сажди по ризата и панталоните. Изабел му посочи изцапаните места и го загледа развеселено как се мъчи да ги изчисти с длан.

Трите други камини бяха подложени на същия оглед. Ако в някоя от тях бе скрито нещо, щеше да им е нужна бригада къртачи, за да го открият.