Книга на душите

Но най-тревожната промяна засегна дясното му око, което бе започнало да се подува все повече и повече. Всичко стана бавно и постепенно. Отначало забеляза само розова сухота, подобна на песъчинка, която не можеше да се отмие. После слабото туптене зад орбитата се засили и зрението му се влоши. Първо виждаше размазано, после имаше ослепителни светкавици, а сега виждаше двойни образи, които му пречеха да чете и пише, докато са отворени и двете му очи. През последните седмици всички мъже и жени зад стените на абатството с безпокойство забелязваха подуването на окото. Шепнеха си, докато дояха крави или се грижеха за посевите, а в молитвите си се обръщаха към Бог да бъде милостив с техния брат.

Брат Гирардус, манастирският лечител и скъп приятел, го посещаваше всеки ден и постоянно предлагаше да спи на пода в голямата стая, в случай че на Феликс му потрябва помощта му през нощта. Гирардус можеше само да предполага за естеството на заболяването, но според него се дължеше на нещо, което расте в главата на добрия абат, притиска окото и причинява болката. Ако беше цирей на кожата, можеше да го среже с ланцета си, но само Бог бе в състояние да излекува нещо растящо в черепа. Лечителят тъпчеше приятеля си с чай от кори и всякакви билки, за да намали болката и отока, но преди всичко се молеше.

Феликс прекара няколко минути в медитиране, после се затътри към раклата от палисандрово дърво, която се намираше между леглото и масата. Навеждането засилваше неимоверно болката в окото, затова коленичи, за да отвори големия сандък. Беше пълен с богослужебни одежди, стари дрехи, сандали и чисти завивки. Под тях имаше нещо твърдо и плътно. Напрегна всичките си жалки сили, за да го измъкне и да го отнесе до писалището си.

Беше тежка книга — стара, с цвета на тъмен мед, сътворена през отдавна отминали векове. Беше последната от вида си, доколкото знаеше, единствената оцеляла от пожара, запален от самия него. И причината да я крие толкова внимателно през всичките тези години бе, че на нея беше изписана година, до която оставаха почти две столетия — 1527.

Кой от живите днес можеше да я разбере? Кои сред братята му можеха да разберат какво представлява тя и да се преклонят пред божествеността й? Или щяха да я приемат за призрак на богохулството и злото? Всички, които бяха с него през онзи мразовит януарски ден на 1297 г., когато адът се отприщи на земята, бяха мъртви и погребани. Той бе последният свидетел и това тегнеше на душата му.

Феликс запали по-малки свещи и освети писалището с дъга от жълти като слама танцуващи пламъчета. Отвори книгата и извади листата велен, които бяха нарязани в скриптория така, че да се побират между кориците. Работеше трескаво върху ръкописа си и се състезаваше с времето, уплашен, че болестта ще го погуби, преди да е завършил.

Беше мъчително трудно да преодолее двойните образи и влудяващото главоболие, за да излее спомените си. Беше принуден да затваря дясното си око, за да вижда само една страница и да изписва с перото си по-прави редове. Работеше нощем, когато всичко бе притихнало и никой не можеше да разкрие тайната му. Когато оставаше без сили, връщаше книгата в скривалището й и лягаше на сламеника да поспи мъничко, преди камбаните на абатството да го призоват за поредната молитва в катедралата.

Внимателно вдигна първата страница, затвори око и приближи листа до лицето си. Започваше с думите Писание от Феликс, абат на Вектис, съставено в лето Господне 1334.