Книга на душите

Сияещата Лора тепърва започваше да се изявява. Приличаше на грациозен свободен дух, съвременно хипи в прозрачна рокля и високи до коленете ботуши. Всъщност, помисли си той, тя приличаше много на майка си преди едно поколение. Грег беше в града във връзка с някакъв материал за „Вашингтон Пост“. Имаше служебна хотелска стая и Лора бе тръгнала с него, за да си почине от работата по втория си роман. Първият — „Трошащата топка“ — се основаваше най-общо на развода на родителите й и беше посрещнат с умерени до добри отзиви.

Книгата все още жилеше Уил и всеки път, когато погледнеше екземляра си, гордо изложен в края на лавицата, неизменно се сещаше за ролята си в решаването на случая „Апокалипсис“. В такива случаи поклащаше глава, погледът му се премрежваше и Нанси не знаеше накъде ли се е отплеснал умът му.

Уил усети мрачното настроение на Грег още преди той да прекрачи прага, и пъхна чаша вино в лапата му.

— Горе нос — каза му той веднага щом Лора и Нанси се вмъкнаха в спалнята да се порадват на бебето. — Щом аз мога да го направя, можеш и ти.

— Добре съм.

Ала не изглеждаше добре. Грег винаги бе изглеждал мършав и гладен със своите хлътнали бузи, ъгловат нос, остра брадичка — имаше от онези лица, които хвърляха сянка върху самите себе си. Косата му сякаш не знаеше какво е гребен. Уил все си мислеше, че зет му е карикатура на репортер битник, натъпкан с кофеин, вечно недоспал, вземащ се прекалено на сериозно. Въпреки това беше добро момче. Когато Лора забременя, той спази клишето и се ожени за нея, без никакви колебания и драми. Две сватби във фамилията Пайпър за една година. И две бебета.

Мъжете седнаха. Уил се поинтересува върху какво работи. Грег заговори монотонно за някакъв форум по климатичните промени и двамата бързо се отегчиха. Зетят се намираше в ранен застой в кариерата си. Все още не беше намерил голямата история, която щеше да промени полегатата му траектория и да го запрати направо в стратосферата. Уил много добре си даваше сметка за това, когато Грег най-сетне каза:

— Е, Уил, когато проверих за последно, по случая „Апокалипсис“ така и нищо не се появи.

— Аха. Абсолютно нищо.

— И така и си остана неразрешен.

— Да. Така и си остана.

— Убийствата просто спряха.

— Да. Спряха.

— Това не ти ли се струва необичайно?

Уил сви рамене.

— Вече повече от година съм вън от играта.

— Така и не ми каза какво се случи. Защо те отстраниха от случая. Защо ти отнеха пълномощията. Как се уреди всичко.

— Прав си. Така и не ти казах. — Уил стана. — Ако не разбъркам онзи ориз, ще ни трябва длето.

И остави Грег в дневната да допива мрачно виното си.

По време на вечерята Лора беше неудържима. Хормоните й бяха в чудна форма, кипнали от това, че държи Филип в ръце и си представя собственото си дете. Гълташе лъжица след лъжица чили и дърдореше между хапките.

— Как се справя татко с пенсионирането?

— Започна да линее — отбеляза Нанси.

— Хей, и аз съм тук. Защо не попиташ направо мен?

— Добре, тате, как се справяш с пенсионирането?

— Започнах да линея.

— Видя ли? — Нанси се разсмя. — Много добре го прави.

— На колко музеи и концерти може да издържи един мъж?

— Какъв тип мъж? — поинтересува се Нанси.

— От истинските, които искат да идат за риба.

Нанси изгуби търпение.

— Ами тогава иди във Флорида! Иди да половиш риба в залива за една седмица! Ще наемем детегледачката за повече часове.

— Ами ако те накарат да работиш извънредно?

— Натовариха ме с разследвания на кражби на самоличност, Уил. По цял ден прекарвам онлайн. Няма начин да ме накарат да работя извънредно, докато не ме върнат при по-интересните случаи.

Уил кисело смени темата.

— Искам да ходя за риба всеки път, когато ми скимне.

Нанси престана да се усмихва.

— Просто искаш да се преместим.

Лора срита Грег под масата, за да го накара да се включи.

— Липсва ли ти, Уил? — попита той.

— Какво да ми липсва?

— Работата. ФБР.

— Как ли пък не. Липсва ми риболовът.

Грег прочисти гърлото си.

— Някога да си се замислял за писане на книга?

— За какво?

— За всичките ти серийни убийци. Без Убиеца на Апокалипсиса — побърза да добави Грег, след като Уил го прониза с поглед.

— Защо ми е да разравям отново тези лайна?

— Защото случаите са прочути, част от популярната история. На хората им е интересно.

— История! За мен са просто гадни лайна. Пък и не мога да пиша.

— Дай го на друг. Дъщеря ти пише. Аз също. Мисля, че ще се продаде.

Уил се ядоса. Ако беше пиян, щеше да избухне, но новият Уил само се намръщи и категорично поклати глава.

— Няма да е зле вие двамата да вървите по собствения си път. Не съм ви хранилка.

Нанси го плесна по ръката.

— Уил!

— Татко, Грег нямаше предвид това!

— Така ли?

Домофонът иззвъня. Уил стана и раздразнено натисна бутона.

— Да?

Отговор не последва.

— Ало?

Домофонът отново иззвъня.

— Какво става, по дяволите?

Уил гневно слезе с асансьора до лобито и огледа празния вестибюл. Преди да излезе навън, видя визитна картичка, залепена с тиксо върху външната врата на нивото на очите.