Книга на душите

Сега гледаше стара душа, прехвърлила петдесетте. Лука все още бе висок и як, но надебелял в кръста. Лицето му, на времето изопнато и красиво, бе насечено от годините, отпуснато и нарязано от дълбоки бръчки. Блестящата детска усмивка беше изчезнала, покритите с корички устни бяха извити надолу. Беше облечен в простите износени дрехи на търговец, прошарената му коса беше опъната назад и завързана на опашка.

— Влез, синко, седни до мен — рече Феликс. — Виждам, че си ти, скъпи Лука, макар и маскиран като старец.

— И аз виждам, че това си ти, отче — отвърна Лука, взирайки се в подутото око на абата и познатото, но остаряло лице.

— Забеляза заболяването ми — констатира Феликс. — Добре, че дойде да ме видиш днес. Може би утре щеше да посетиш гроба ми. Сядай. Сядай.

Лука се отпусна на мекия стол, тапициран с конски косъм.

— Съжалявам да науча тази новина, отче.

— Аз съм в Божиите ръце, както и всеки друг човек. Нахрани ли се?

— Да, отче.

— Кажи ми, защо не дойде в катедралата за молитвата? Търсех те.

Лука хвърли смутен поглед към пищно обзаведената голяма стая на абатската къща.

— Не можех — просто отвърна той.

Феликс кимна тъжно. Разбираше го, естествено, и бе благодарен, че Лука се е върнал след всички тези години, за да затвори голямата дъга на два живота, пресекли се за известно време, за да се разделят един ужасен ден.

На Лука не му се налагаше да напомня на абата за подробностите от онзи ден. Феликс ги помнеше, сякаш всичко се бе случило преди няколко минути, а не преди десетилетия.

— Къде отиде, когато ни остави? — неочаквано попита абатът.

— В Лондон. Отидохме в Лондон.

— Ние?

— Момичето дойде с мен. Елизабет.

— Разбирам. И какво стана с нея?

— Тя е моя жена.

Новината потресе Феликс, но той реши да не премълчи.

— Имате ли деца?

— Не, отче, тя се оказа безплодна.

В мъглата и дъжда на отдавна отминалата октомврийска утрин Лука гледаше с ужас как уплашената млада послушница Елизабет бе вкарана от сестра Сейблин в малкия параклис, издигащ се самотно в един отдалечен ъгъл на територията на манастира. През четирите си години във Вектис бе чувал предавани шепнешком слухове за криптите, за подземен свят, обитаван от странни същества, заети с някаква загадъчна дейност. Другите послушници говореха за ритуали и извращения. За тайно общество, наречено Орден на имената. Лука не вярваше на тези слухове, смяташе ги за празни приказки, породени от прости умове. Да, наистина имаше загадъчен параклис, но не бе негова работа да знае всички тайни на абатството. Имаше призвание, на което да се посвети — да обича Бог и да Му служи.

Елизабет се бе превърнала в изпитание на вярата и всеотдайността му. От първия ден, когато я видя отблизо, зад спалното на сестрите, когато й помогна да прибере една понесена от вятъра риза, лицето й започна да изпълва молитвите и мислите му. Дългата й гладка коса, все още неподстригана за монашество, съвършената брадичка, високите скули, синьо-зелените очи, влажните устни и грациозното й тяло го хвърляха в пламтяща лудост. Но Лука знаеше, че ако победи страстите си и откаже да се отклони от пътя си, ще стане по-силен и по-добър Божий слуга.

По онова време не можеше да знае, че ще прекара последната си нощ като монах в конюшнята. Елизабет отчаяно го беше молила да дойде. Бе страшно объркана и уплашена. На сутринта щели да я отведат в криптите под параклиса. Каза на Лука, че ще бъде принудена да легне с мъж. Започна да му разправя за майки, страдащи и поразени от лудост след раждането. Умоляваше Лука да отнеме девствеността й, направо там, в сеното, да я спаси от подобна участ. Вместо това той побягна, а тихият й плач се смесваше с неспокойното цвилене на разтревожените коне.

На следващата сутрин се скри зад едно дърво, за да следи тайния параклис. Морето бе бурно, вълните се разбиваха на пръски и соленият вятър го шибаше безмилостно. Накрая по зазоряване видя изсушената стара сестра Сейблин да мъкне хлипащото момиче към дървената постройка. След кратка вътрешна борба Лука направи стъпката, която завинаги щеше да промени живота му.

Влезе в параклиса.

Онова, което видя, бе празно помещение с под от син пясъчник, украсено от едно-единствено дървено разпятие на стената. Под него имаше тежка дъбова врата. Когато я отвори, видя каменни стъпала, спускащи се на тясна спирала в земните недра. Лука колебливо се спусна по осветеното с факли стълбище, докато не стигна дъното — малко, хладно помещение със стара врата и голям ключ в ключалката, която зееше отворена. Вратата се завъртя тежко на пантите си и Лука се озова в Залата на писарите.