Книга на душите

— Не беше само това — изтърси Лука.

— Да, те трябваше и да се размножават. Задачата им беше огромна. Хиляди трябваше да се трудят в продължение на стотици години. Трябваше да им осигурим средство за целта им.

— Прощавай, отче, но това е извращение. Ти принуждаваше сестрите да блудстват.

— Не да блудстват! — извика Феликс. От вълнението натискът в главата му се засили и окото запулсира още по-свирепо. — Това беше служба! Служба за по-висша цел! Непосветените не могат да го разберат! — Притисна ръка към главата си от силната болка.

Лука се разтревожи, че старецът ще умре пред него, затова отстъпи.

— Какъв е плодът от техния труд?

— Беше събрана огромна библиотека, Лука, най-голямата в целия християнски свят. Беше на крачка от нея в онзи ден, но така и не я видя. След като ти избяга, абат Болдуин, светла му памет, нареди библиотеката да бъде запечатана, а параклисът — унищожен с огън. Мисля, че и библиотеката е загинала в пламъците.

— Защо сте направили това, отче?

— Болдуин смяташе, че хората още не са готови за откровенията на библиотеката. И смея да кажа, че се боеше от теб, Лука.

— От мен?

— Страхуваше се, че ще разкриеш тайните, че ще дойдат други, че те ще ни осъдят, че зли хора ще използват библиотеката за зли цели. Той взе решение, а аз го изпълних. Лично запалих огъня.

Лука видя пергамента си на писалището на абата, отново навит и завързан.

— Моля те, отче, обясни ми значението на листа, който взех онзи ден. Покой не ми дава.

— Лука, синко, ще ти кажа всичко, което знам. Скоро ще умра. Чувствам огромен товар върху плещите си, тъй като съм последният жив, който знае за библиотеката. Записах всичко. Моля те, позволи ми да се избавя от товара, като ти дам писмото и ти заръчам още нещо.

Феликс отиде до сандъка си и извади голямата книга. Лука се завтече да я вземе от ръцете му, тъй като изглеждаше твърде тежка, за да може старецът да се справи с нея.

— Само тя е оцеляла — рече Феликс. — Двамата с теб сме свързани и по друг начин, Лука. Ти не знаеш защо си взел онзи лист, аз също не зная защо спасих една книга от огъня. Може би и двамата сме били водени от невидима ръка. Ще си вземеш ли пергамента, както и тази книга, в която е и писмото, което написах? Ще позволиш ли на стареца да прехвърли товара си върху теб?

— Когато бях млад, ти беше мил с мен и ме прие, отче. Ще го направя.

— Благодаря ти.

— Какво да правя с тях?

Феликс вдигна очи към тавана на великолепната си стая.

— Нека Бог да реши.

18

1344 г.

Лондон

Барон Кантуел Роксалски се събуди раздразнен, като се чешеше и си мислеше за ботушите. Огледа ръцете и корема си и откри малки пъпчици — издайнически знак, че е споделял леглото с бълхи. Да му се не види! Разбира се, бе привилегия да бъде в двора, гост в Уестминстърския дворец, но едва ли кралят би желал благородниците му да бъдат ядени живи, докато спят. Май трябваше да скастри сериозно слугата.

Стаята му бе малка, но удобна. Легло, стол, ракла, умивалник, свещи и килим, който да поема студа от пода. Поради липсата на камина не би му се искало да прекарва тук някоя зимна нощ, но беше цъфнала пролет и условията бяха приятни. На младини, преди да се докара пред краля и да спечели благоволението му, при посещенията си в Лондон Чарлс нощуваше в ханове, а дори и в най-добрите от тях му се налагаше да споделя легло с непознат. Все пак, по онова време рядко му се случваше да си ляга, ако не е мъртво пиян, така че това нямаше особено значение. Но сега бе по-възрастен, с по-висок ранг и определено предпочиташе материалните удобства.

Облекчи се в нощното гърне и огледа члена си за язви — нещо, което винаги правеше, след като е блудствал. Успокоен, Чарлс се загледа навън през прозореца. През зеленикавите ромбовидни стъкла се откриваше изглед към великолепната шир на Темза на север. По реката минаваше кораб с високи бордове, вдигнал платна и насочен към устието, пълен със стоки. Под кралските апартаменти, на самия бряг, един блатен ястреб се спусна да грабне мишка, а нагоре по течението някакъв мършав дрипльо изхвърляше количка боклук в реката, в неприлична близост до Уестминстър Хол, където след ден щеше да заседава Кралският съвет. Отнесени за момент от гледката на големия град, мислите му отново се върнаха към краката му, които изглеждаха особено загрубели и натъртени. Днес щеше да вземе новите си ботуши.