Книга на душите

— Беше голямо предизвикателство — обади се мършавият. — Името ми е Алф Кениън. Изключително много се радваме да се срещнем с вас, сър, въпреки че сутринта едва не ни уредихте прибирането на топло.

Макар да не се чувстваше застрашен, Уил не се чувстваше и особено удобно.

— За какво става дума? — остро попита той.

Спенс намали и спря на червен светофар.

— Споделяме общ интерес към Зона 51, господин Пайпър. За това става дума.

— Не мога да кажа, че съм стъпвал някога там — с равен глас рече Уил.

— Е, няма много за гледане, поне на повърхността — каза Спенс. — Виж, под земята е друга история.

Уил обаче нямаше намерение да захапва въдицата.

— Така ли? — Светофарът светна зелено и Спенс потегли. — Колко харчи това нещо?

— Това ли ви интересува, господин Пайпър? Колко харчи?

Уил завъртя глава така, че да държи и двамата под око.

— Вижте, момчета, нямам представа какво знаете за мен или си мислите, че знаете. За протокола нека само да кажа, че си нямам абсолютно никаква представа от Зона 51. Предполагам, че сте късметлии, ако изминавате по осем километра за галон бензин, така че мога да ви спестя малко пари, като сляза още тук и се върна пеша до дома си.

Кениън не закъсня с отговора.

— Сигурни сме, че сте подписали декларация за пазене на тайна. Ние също сме подписвали. И сме точно толкова уязвими, колкото и вие. Ние също имаме семейства. Знаем на какво са способни те. Това ни поставя в едно и също положение.

— Всеки държи в ръцете си другия — добави Спенс. — Не ми остава много време. Моля ви, помогнете ни.

Движението по Бродуей не беше натоварено. На Уил му харесваше да се вози на високо и да оглежда града като от трон. Представи си как завладява караваната, изхвърля тези двамата навън, обръща да вземе Нанси и сина си и продължава на юг, докато искрящите изумрудени води на Мексиканския залив не изпълнят огромното предно стъкло.

— И как мислите, че ще мога да ви бъда от полза?

— Искаме да разберем значението на две хиляди двадесет и седма — отвърна Спенс. — Да разберем защо девети февруари е толкова специална дата. Да научим какво ще се случи тогава. Смятаме, че вие също искате да знаете тези неща.

— Със сигурност искате! — разпалено се включи Кениън.

Естествено, че искаше. Мислеше си за това всеки път, когато гледаше спящия си син в креватчето. Всеки път, когато се любеше с жена си. Хоризонтът. Не беше чак толкова далеч, нали така? След по-малко от седемнайсет години. Само да мигнеш — и ще дойде. Той също щеше бъде там. Беше ОХ, „отвъд хоризонта“.

— На визитката ви пишеше „Клуб 2027“. Как се става член?

— Вие вече сте такъв.

— Странно, не си спомням да съм получавал членската си карта по пощата.

— Всеки, който знае за Библиотеката, е член. Де факто.

Уил стисна зъби толкова силно, че челюстта го заболя.

— Добре. Достатъчно. Защо не ми кажете кои сте вие?

4

През следващия час Уил изгуби представа за маршрута. Смътно осъзнаваше, че се движат през Таймс Скуеър, Кълъмбъс Съркъл, минават покрай тъмната грамада на Природонаучния музей, обикалят на няколко пъти през Сентрал Парк, а белите гуми на караваната разпиляват чупливите есенни листа из нощния въздух. Слушаше толкова съсредоточено, че градът около него почти изчезна.

В „Принстън“ Хенри Спенс бил чудо на чудесата, тийнейджър с напреднал случай на преждевременно развитие. Било началото на шейсетте, Студената война била в разгара си и за разлика от повечето му връстници, които насочвали интелектуалната си мощ към естествените науки, Хенри се посветил изцяло на чуждите езици и политиката. Овладял китайски и японски и имал добри познания по руски. Втората му специалност били международни отношения и предвид консервативните му филаделфийски корени, съвестността и високата нравственост на практика носел светещ знак „наемете ме“ на гърба си, с който примамвал местния човек на ЦРУ. Професорът по съветски изследвания потривал доволно ръце всеки път, когато виждал късо подстригания младеж да пуши в Бръшлянения клуб, забол бледото си лице в поредната книга.

До ден днешен Спенс си оставал най-младият новобранец в историята на ЦРУ и някои стари служители все още говорели за гениалното хлапе, перчещо се в Лангли с гигантското си его и огромните си аналитични способности. Вероятно било неизбежно към него да се обърне незабележим мъж в костюм и да му пъхне в ръката странна визитка с емблемата на военноморските сили. Естествено, Спенс поискал да разбере какво иска от него флотът и онова, което му било казано, променило живота му в сегашната посока.

Уил си спомни собственото си объркване в деня, когато Марк Шакълтън му бе споменал, че Зона 51 е флотско начинание. Военните имат своите традиции, някои от които упорито тъпи, и тази беше една от тях.

Както беше научил Уил, през 1947 г. президентът Труман натоварил един от най-доверените си помощници, Джеймс Форестал, с построяването на нова свръхсекретна военна база при Грум Лейк, Невада, в затънтен пустинен район на границата с равнините Юка. Поради картографското си означение „Тестов полигон 51, Невада“, започнали да наричат базата за по-кратко Зона 51.