Книгата на черепите

Защо го направих все пак? Едва ли беше толкова заради бързането да стигнем до Къщата на черепите. Дори стопаджията да ни беше отклонил за петнайсет минути от пътя, какво толкова? Да изпаднеш в истерия заради петнайсет минути при цялата вечност пред теб? Не ме човъркаше загубата на време. Не беше и онзи боклук за Чарлз Менсън. Нещо по-дълбоко беше.

Получих този проблясък на интуиция точно когато Нед спря, за да качи хипито. „Хипито е педи“, помислих си. Точно тези думи: „Хипито е педи“. Нед го е забелязал, казах си; с онова екстрасензорно възприятие, което неговият сорт, изглежда, притежава, забелязал го е още на пътя и сега ще го вземе, и довечера ще го доведе в мотела. Трябва да съм честен към себе си. Точно това си помислих. Придружено от образа с Нед и стопаджията в леглото. Целувки, стонове, опипване, каквото там обичат да си правят обратните. Нямах никакво основание да подозирам такова нещо. Хипито си беше просто хипи, като пет милиона други като него: бос, дълга чорлава коса, кожен елек, протъркани дънки. Защо си помислих, че е педи? Пък и да беше, какво толкова? Двамата с Тимъти не качвахме ли момичета в Ню Йорк и Чикаго? Защо Нед да не може да направи нещо, което иска? Какво имам против хомосексуалистите? Един от съквартирантите ми е педи, нали? Един от най-близките ми приятели! Знаех какъв е още когато се премести при нас. Беше ми все едно, стига да не ми се пуска. Харесвах го заради самия него, пет пари не давах за сексуалните му предпочитания. Защо тогава беше това тъпо избухване на пътя? Помисли добре, Оливър. Помисли.

Да не би да изпита ревност? А? Какво ще кажеш за тази възможност, Оливър? Може би не искаше Нед да бутне на някой друг? Нещо против да обмислим тази идея за малко?

Добре. Знам, че той ме харесва. Още от началото. Този предан кучешки поглед, когато вдигне очи към мен, този смътен копнеж — знам какво означава. Не че ми е посягал някога. Страх го е, страх го е да не взриви едно доста полезно приятелство, като престъпи чертата. Но въпреки всичко страстта е налице. Кучето с кокала ли бях — да не давам на Нед каквото иска, макар да не го ям, но и да не му давам да си вземе друго кокалче? Гневът ми. Виковете. Истерията. Явно нещо в мен се е отключило. Трябва да го разбера. Плаши ме. Възможно е да открия за себе си нещо, което не искам да знам.

20. НЕД

Вече сме станали и детективи. Разузнаваме из цял Финикс, опитваме се да намерим Къщата на черепите. Забавно е: да стигнеш толкова далече и да не можеш да осъществиш последната връзка. Но единственото, с което Ели разполага, е изрезката му от вестника, която поставя манастира „недалече на север от Финикс“. Това покрива почти целия щат. Трябва ни помощ. След закуска Тимъти взе изрезката и отиде при служителя на рецепцията — Ели беше прекалено срамежлив или си мислеше, че изглежда прекалено източняшки, за да попита сам. Хотелиерът обаче не знаеше нищичко за тази обител и ни посъветва да разпитаме в редакцията на вестника, била през улицата. Но вестникът беше вечерен, отваряше офиса след девет, а ние още живеехме по източно стандартно време, бяхме се събудили много рано. Все още беше само осем и петнайсет. Тръгнахме да се поразтъпчем и да убием тези четиридесет и пет минути, надничахме в бръснарници и вестникарски будки, във витрините на магазинчета за индианска керамика и каубойски аксесоари. Слънцето вече грееше ярко и термометърът на фасадата на банката гонеше 27°. Денят обещаваше да е горещ. Небето бе придобило онова жестоко пустинно синьо; планините отвъд границите на града бяха светлокафяви. Градът бе тих, рядко по някоя кола по улиците. Муден, замрял час в централен Финикс.

Почти не си говорехме. Оливър май още се мусеше заради скандала, който вдигна заради онова хипи. Явно се чувстваше сконфузен, и с основание. Тимъти го даваше надут и отегчен. Беше очаквал Финикс да е много по-оживен, да е динамичният център на динамичната икономика на Аризона и тишината тук го обиждаше. (По-късно, на миля-две на север от центъра, открихме, че нещата са доста динамични там, където вървеше истинският растеж.) Ели беше напрегнат и отчужден, несъмнено се чудеше дали не ни е прекарал за нищо през целия континент. А аз? Изнервен. Пресъхнали устни, сухо гърло. Стягането в скротума, което ме спохожда само когато съм много, много, много нервен. Стягам и отпускам бедрените си мускули. А ако Къщата на черепите не съществува? И още по-лошо: ако съществува? Тогава — край на сложния ми колеблив танц; ще трябва най-сетне да взема страна, да се посветя на реалността на култа, изцяло да се отдам на ритуалите на Пазителите или да се изсмея и да си тръгна. Какво ще избера? Надвисналата винаги заплаха на Деветата мистерия, призрачна, злокобна, изкусителна. Вечностите трябва да се уравновесят със смърти. Двама живеят вечно, двама умират начаса. Тази фраза таи за мен трепетна, нежна музика; блещука в далечините; напява съблазнително от голите хълмове. Боя се и в същото време не мога да устоя на хазарта, който поднася.