Книгата на черепите

Вяра. Колко от живота ми бе оформен от тази четирибуквена дума? Портретът на художника като сополанко. Енорийското училище, течащият му покрив, вятърът, свирещ в прозорците, които така отчаяно се нуждаят от маджун, бледите сестри, стоманени зад строгите си очила, поглеждат ни навъсено из коридора. Катехизисът. Добре измитите момченца, бели ризи, червени връзки. Отец Бърки ни учи. Закръглен, млад, с розово лице, вечните капки пот на горната му устна, издутата мека плът, провиснала над свещеническата яка. Трябваше да е бил, мм, на двайсет и пет — двайсет и шест някъде. Млад, настървен в обета си за безбрачие с още неспаружения си пенис, чуди се в тъмните часове дали изобщо си е струвало. За Нед, седемгодишния, той беше въплъщението на Светото писание, свиреп, огромен. Винаги с пръчката в ръка — и я прилагаше в действие при това: прочел си беше Джойс20, играеше си ролята, боравеше с шибалката. Ето, че ме кара да стана. Ставам разтреперан, иска ми се да се насера в гащите и да побегна. Носът ми тече. (Носът ми течеше непрекъснато, докато не станах на дванайсет; образът на собственото ми детство е зацапан с тъмно петно, лепкаво мръсно мустаче. Пубертетът запуши тапата.) Ето, че китката ми се вдига към носа: бързо забърсване.

— Отвратително! — Отец Бърки, воднистосините му очи блясват. Бог е любов, Бог е любов; какво тогава е отец Бърки? Пръчката изсъсква във въздуха. Мълниите на ужасяващо бързия му меч. Сочи раздразнено към мен. — Символът на вярата! Веднага!

Заеквам:

— Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, всичко видимо… и невидимо…

Млъквам. Дрезгав шепот зад мен, Сенди Долан:

— И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния…

Коленете ми треперят. Душата ми трепери. Предната неделя след месата двамата със Сенди Долан отидохме да надничаме в прозорците и видяхме сестра му да се преоблича, на петнайсет години, гърдичките с розови цицки, черни косми долу. Черни косми. И на нас ще ни поникнат косми, прошепна Сенди. Бог дали ни видя, че я шпионирахме? На Божия ден, и такъв грях! Пръчката перва предупредително.

— … И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който… се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария… — Да. Вече съм в сърцевината, в мелодраматичната част, която толкова обичам. Говоря по-уверено, по-високо, гласът ми е чисто, звънливо сопрано. — … И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан… И възкръсна в третия ден… и възлезе на небесата…

Отново съм объркан. Сенди, помогни ми! Но отец Бърки е прекалено близо. Сенди не смее да проговори.

— … възнесе се на небесата…

— Вече е там, момче — сопва се свещеникът. — Давай нататък! И възлезе на небесата…

Езикът ми е залепнал за небцето. Всички са ме зяпнали. Не мога ли да си седна? Не може ли Сенди да продължи? Седем години, Господи, трябва ли да знам цялото верую?

Пръчката… пръчката…

Невероятно, подсказва ми самият свещеник.

— И седи отдясно…

Благословен да е. Вкопчвам се в подсказаното.

— Седи отдясно…

— На Отца! — И лявата ми ръка си получава шибалката. Горещ, изгарящ, жилещ, изтръпващ удар като силно изпукване на счупена пръчка, от който треперещата ми длан се свива като лист в огъня: и от звука и болката от очите ми бликват парещи сълзи. Може ли да си седна вече? Не, трябва да продължа. Очакват го от мен. Старата сестра Мери Джоузеф, с набръчканото лице, чете на глас едно от стихотворенията ми в аудиториума, одата ми за Великден, след това ми казва, че имам голяма дарба. Хайде, продължавай. Веруюто, веруюто, веруюто! Не е честно. Ударихте ме, сега би трябвало да ми позволите да седна. — Продължавай — казва неумолимият отец. — И седи отдясно…

Кимам.