Книгата на черепите

В девет отидохме в редакцията на вестника. Говорителят отново беше Тимъти. Отпуснатият му самоуверен маниер на човек от висшата класа уверено го придвижва през всякаква ситуация. Предимствата на възпитанието. Представя ни като студенти в колеж, извършващи проучване за дисертация по съвременното монашество, което ни отпрати от администратора и дежурния репортер към един от редакторите на рубрики, който погледна изрезката ни и каза, че не знае нищо за такъв манастир в пустинята (униние!), но имало един от екипа, който бил спец в отразяването на всякакви комуни, обиталища на религиозни култове и други подобни поселения в околностите на града (надежда!). Къде е в момента този човек? А, в отпуск е, отвръща редакторът (отчаяние!). Кога ще се върне в града? Не го е напускал, впрочем (възродена надежда!). Кара си отпуската у дома. Може да се съгласи да поговори с вас. По наша молба редакторът се обади и ни уреди покана в дома на спеца по шантавелите.

— Живее на Бетъни Хоум, малко след Сентръл, каре 64–00. Знаете ли къде е това? Просто тръгвате по Сентръл, по Кемълбек, Бетъни Хоум…

Десет минути каране. Оставяме зад себе си дремещия център, гмуркаме се на север в оживения район на града, с всичките му небостъргачи и търговски центрове, подминаваме го и навлизаме в квартал с впечатляващи на вид съвременни домове, наполовина скрити зад гъсти градини тропическа зеленина. Следва къса улица към по-скромна жилищна зона и стигаме до къщата на човека, който знае отговорите.

Гилсън. Четиридесетгодишен, тъмен загар, честни сини очи, високо лъскаво чело. Приятен тип. Да държи под око кръга луди около града явно му беше хоби, а не мания: не беше от маниакалния тип. Да, знаеше за Братството на черепите, макар да не го наричаше така. Предпочиташе израза „мексиканските отци“. Не, самият той не бил ходил там, обаче говорил с един, който бил ходил. Гост от Масачузетс, може би точно същият, който бил написал статията. Тимъти го попита дали може да ни каже къде е манастирът. Гилсън ни покани да влезем: малка къща, чиста, типичен юго-западняшки декор — черги навахо по стената, няколко грънци хопи в кремав и оранжев цвят по рафтовете. Извади карта на Финикс и околността.

— Сега сте тука — каза и потупа с пръст по картата. — За да излезете от града, минавате оттук, магистралата Черния каньон, безплатно е, хващате я ето тук и карате на север. Следваш знаците за Прескът, само че няма да ходиш чак там, разбира се. Значи ей тук, виждаш ли, малко извън границите на града, миля-две някъде, излизаш от магистралата… карта имате ли? Дай да ти го отбележа. И хващаш ей този път тука — после обръщаш по този, нали, на североизток — караш, мисля, шест-седем мили… — Скицира няколко зигзага на пътната ни карта и накрая едно голямо „X“. — Не, това още не е манастирът. Тука оставяте колата и вървите пеш. Пътят там става само тясна пътека, никаква кола не може да мине, даже и джип, но младоци като вас, няма да имате никакъв проблем, само някакви си три-четири мили, право на изток.

— А ако го изтървем? — попита Тимъти. — Манастира, не пътя.

— Няма — увери ни Гилсън. — Но ако стигнете до индианския резерват Форт Макдоуъл, ще знаете, че малко сте се отдалечили. Ако видите езерото Рузвелт, ще знаете, че сте се отдалечили доста.

Когато си тръгнахме, ни помоли да се отбием в къщата му на връщане и да му разкажем какво сме открили.

— Обичам да си попълвам папките — рече. — Мислех да ида да огледам. Но нали знаете как е, толкова много неща да свършиш и толкова малко време за всичко.

Разбира се, казахме му „ще ви разкажем всичко“. И пак в колата. Оливър шофира, Ели е навигаторът, картата е разгъната в скута му. На запад до магистрала Черния каньон. Широка суперавтострада, напечена от предобедната жега. Никакъв трафик, само няколко огромни камиона. Поехме на север. Всичките ни въпроси скоро щяха да получат отговор; несъмнено щеше да има и нови. Вярата ни, или може би просто наивността ни, щяха да се отплатят. Изпитах мраз в палещия зной. Чух могъща увертюра да се надига от бездната. Злокобна, Вагнерова, туби и тромбони се вливат в мрачна пулсираща музика. Завесата се вдигаше, макар да не бях сигурен дали влизаме в последния акт, или в първия. Вече не се съмнявах, че Къщата на черепите съществува. Гилсън говореше за нея съвсем делово; не беше мит, просто поредната проява на подтика към духовността, който тази пустиня, изглежда, пробуждаше у човечеството. Щяхме да намерим манастира и щеше да е истинският, прекият наследник на описания в Книгата на черепите. Нова сладостна тръпка: ами ако се озовем лице в лице със самия автор на древния ръкопис, онзи на хилядите години, свободния от оковите на времето? Всичко е възможно, ако имаш вяра.