Книгата на черепите

Ами ако Къщата на черепите не беше тук? Ако вървяхме по пътеката само за да се изправим пред стена от непроходими тръни и шипове? Признавам, че го очаквах. Цялата тази експедиция щеше да се окаже просто още един провал, поредното фиаско на Ели шменгегето. Черепът край пътя е лъжлив знак, ръкописът е красива измислица, вестникарската статия е фалшификат, „Х“-ът на картата е просто тъпа шега. Нищо няма пред нас освен кактуси и мескит, трънлива пустош, затънтена пустиня, и какво тогава? Да се обърна с достойнство към тримата си скапани от умора спътници и да кажа:

— Господа, измамили са ме, а аз ви подведох. Гонили сме вятъра.

С извинителна полуусмивка, играеща в крайчеца на устните. И тогава те ме хващат, спокойно, без злоба, понеже през цялото време са знаели, че накрая непременно ще се стигне точно до това, и ме събличат, забиват кол в сърцето ми, разпъват ме на някой огромен сагуаро, притискат ме до смърт под грамада плоски камъни, трият чоя в очите ми, изгарят ме жив, заравят ме до гуша в мравуняк, кастрират ме с нокти и през цялото време припяват тържествено: Шменгеге, шлемил, шлемазел, шмендрик, шлеп! Приемам търпеливо напълно заслуженото си наказание. Унижението не ми е чуждо. Провалът никога не ме е изненадвал.

Унижение? Провал? Като провала с Марго? Най-скорошното ми голямо поражение. Още боли. Миналия октомври, в началото на семестъра, дъждовна мъглива нощ. Бяхме се сдобили с първокласна плочка, уж „панамски червен“, стигнала до Нед уж по хомосексуалния ъндърграунд, и си подавахме лулата, Тимъти, Нед и аз; Оливър се въздържа, разбира се, отпива благочестиво някакво евтино червено вино. За фон звучи един от квартетите Разумовски, извисява се изразително над барабанния ритъм на дъжда: реем се нависоко, понесени от мистичната музика на Бетовен, втори челист необяснимо сякаш се вля в групата, дори обой в странни моменти, трансцендентален фагот под струните. Безумната петизмерна музикология на надрусания. Нед не ни беше излъгал: дрогата беше великолепна. И някак, без да се усетя, езикът ми се развърза, изпаднах в откровеничене, говорех и говорех, смъквах от себе си всичко, изведнъж казах на Тимъти, че това, за което най-много съжалявам, е, че в живота си изобщо, нито веднъж, не съм го правил с момиче, което бих могъл да оценя като наистина красиво.

Тимъти, съпричастен, загрижен, ме попита коя бих оценил като красива. Замълчах, изреждах наум опциите си. Нед услужливо ми предложи Ракел Уелч, Катрин Деньов, Лейни Казан. Най-сетне, изпаднал в изумително чистосърдечие, изтърсих:

— Смятам Марго за наистина красиво момиче.

Марго на Тимъти, гоише

богинята на Тимъти, златокосото шиксе. Щом го казах, се понесох в бързия диалог с недомислено нахвърляни реплики, гласът ми отекваше в замаяния ми от канабиса ум, безкраен порой от думи. А след това времето, както става неизменно, когато си под влиянието на дрогата, се извъртя така, че чувах как се изпълнява целият ми сценарий, всяка реплика си идваше точно по реда. Тимъти ме пита много искрено дали Марго ме възбужда. Аз го уверявам също толкова искрено, че ме възбужда. Тогава той попита дали ще се почувствам по-малко непълноценен, по-уверен, ако го направя с нея. Този път колебливо, учуден каква игра ми играе, отвърнах с много смътни заобикалки и го чух как заяви, смайващо, че ще уреди всичко за другата нощ. Какво ще уредиш, попитах? Марго, отвърна ми. Щял да ме уреди с Марго в акт на християнска благотворителност.

— А тя дали ще…

— Естествено. Тя те смята за готин.

— Всички те смятаме за готин, Ели — каза Нед.

— Но аз не мога да… тя не… как… какво…

— Ще ти я подаря — великодушно заяви Тимъти аристократът с благородническия си жест. — Не мога да оставя приятелите си в състояние на неудовлетвореност и несподелен копнеж. Утре в осем, у тях. Ще й кажа да те чака.

— Прилича на уловка. Прекалено лесно. Нереално.

— Не говори глупости. Приеми го като косвено изживяване. Все едно гледаш филм, само че по-интимно.

— И по-сетивно — подхвърли Нед.

— Будалкаш ме — казах на Тимъти.

— Честна скаутска! Твоя е!