Книгата на черепите

— Подлагате се следователно на това Изпитание не в дух на лекомислие, а съзнавайки както опасността, така и отплатата. Предлагате се изцяло и без уговорки. Дошли сте тук, за да се включите в тайнство, не за да играете игра. Покорявате се изцяло на Братството и особено на Пазителите. Ясни ли са тези неща?

Да, да, да… и най сетне — да.

— Елате при мен. Ръцете ви на маската ми. — Докоснахме я предпазливо, сякаш ни беше страх да не ни удари ток от студения сив камък. — От много години не е идвало Вместилище в нашата общност — каза брат Антъни. — Ценим присъствието ви и ви отдаваме своята благодарност затова, че дойдохте сред нас. Но сега съм длъжен да ви кажа, че ако мотивите ви да дойдете при нас са били нищожни, не ще напуснете тази Къща, преди кандидатстването ви да приключи. Нашето правило е тайната. Започне ли веднъж това Изпитание, вашият живот ни принадлежи и сте под нашата възбрана да напуснете тази обител. Това е Деветнадесетата мистерия, за която не може да сте прочели: ако един от вас напусне, останалите трима са обречени за нас. Ясно ли е това напълно? Не можем да позволим никаква промяна в решенията и вие ще се пазите взаимно, като знаете, че ако сред вас има отстъпник, останалите ще загинат без изключение. Това е мигът за оттегляне. Ако условията са твърде строги, отдръпнете ръцете си от моята маска и ще разрешим на четирима ви да си отидете в мир.

Поколебах се. Това не бях го очаквал: смъртно наказание заради оттегляне по средата на Изпитанието! Сериозни ли бяха? Ами ако след няколко дни разберяхме, че нямат нищо ценно, което да ни дадат? Трябваше ли да сме длъжни тогава да останем тук, месеци и месеци, и месеци наред, докато най-сетне ни кажат, че Изпитанието ни е свършило и че отново сме свободни? Тези условия ми се сториха невъзможни; почти отдръпнах ръката си. Но си спомних, че съм дошъл тук, за да извърша акт на вяра, че предавам един безсмислен живот с надеждата да спечеля смислен. Да. Аз съм ваш, брат Антъни, независимо от всичко. Задържах дланта си на маската му. Все едно, как можеха тези дребни мъже да ни попречат, ако решим да си тръгнем? Това беше просто поредният ритуал, като маската, като хоровото припяване. Така че се примирих. Нед също като че ли имаше съмнения; погледнах го предпазливо и видях как пръстите му за миг потрепериха, но се задържаха. Дланта на Оливър изобщо не се отлепи от ръба на маската. Тимъти изглеждаше най-колебливият; намръщи се, погледна с гняв и нас, и брата, на челото му изби пот, всъщност отдръпна пръстите си може би за три секунди, а след това с жеста „какво толкова, по дяволите!“ отново ги лепна за маската толкова силно, че брат Антъни едва не залитна. Свърши се. Обрекохме се. Брат Антъни смъкна маската си и каза:

— Тази вечер ще вечеряте с нас. А утре сутрин ще започне.

26. ОЛИВЪР

И тъй, тук сме и е истинско, и сме вътре, и те ще ни приемат за кандидати. Ние вечен живот ти предлагаме. Това поне е установено. Истинско е. Но дали? Ако ходиш с предана вяра на църква всяка неделя и си казваш молитвите, и водиш благочестив живот, и пускаш двата петака на подноса, ще отидеш в рая и ще живееш вечно между ангели и апостоли, така казват, но отиваш ли наистина? Съществува ли рай? Има ли ангели и апостоли? Каква полза от цялото това чинно ходене на църква, ако останалата част от сделката е нереална? И тъй, наистина има Къща на черепите, наистина има Братство на черепите, има Пазители — брат Антъни е Пазител, — а ние сме Вместилище, ще има Изпитание, но истинско ли е? Истинско ли е всичко това? Ние вечен живот ти предлагаме, но предлагат ли го наистина? Или всичко това е просто мираж, като приказките как ще идем да живеем между ангелите и апостолите? Ели смята, че е истинско. Нед като че ли мисли, че е истинско. На Тимъти му е смешно от цялата работа, или може би го дразни; трудно е да се разбере. А аз? А аз? Чувствам се като сомнамбул. Това е сън наяве.