Книгата на черепите

Всички изглеждаха излети като от един калъп. Дори да не бяха буквално истински братя, трябваше да са най-малкото братовчеди. Никой не беше висок повече от метър и седемдесет. Всичките плешиви. С издута гръд. Смугли. Издръжливи на вид. И те само по дочени шорти. Един, у когото ми се стори, че разпознах брат Антъни — той беше, да — носеше на гърдите си малък зелен медальон; други трима имаха подобни украшения, но от по-тъмен камък, може би оникс. Жената, която беше пресякла пътя ми, я нямаше.

Брат Антъни ми посочи да застана с приятелите си. Заех позиция до Нед. Тишина. Напрегнатост. Идеше ми да прихна и едва се сдържах. Колко нелепо беше всичко това! Кои си мислеха, че са тези надути дребосъци? Защо беше този брътвеж за черепи, този ритуал на сблъсъци? Брат Антъни ни гледаше строго, все едно че ни съди. Никакъв звук не се чуваше, освен собствения ни дъх и веселото бълбукане на фонтана. Малко сериозна музика за фон, моля, маестро. Mors stupebit et natura, сит resurget creatura, judicanti responsura. Смърт и Природа стоят удивени, щом се вдигне отново Творението, за да отвърнат на Съдника. Да отвърнат на Съдника. Ти ли си нашият съдник, брат Антъни? Quando Judex est venturus, cuncta stricte discussurus! Щом Съдията дойде, всичко точно да отсъди. Никога ли нямаше да проговори? Вечно ли трябваше да стоим така, замръзнали между раждане и смърт, между утроба и гроб? А! Следваха сценария! Един от по-низшите братя, без медальон, отиде до една ниша в стената и взе тънка книга, изящно подвързана с лъскав червен марокен, връчи я на брат Антъни. Нямаше нужда да ми казват, знаех коя е книгата.

Liber scriptus proferetur, in quo totum continetur. Писаната книга ще се донесе, в която всичко се съдържа. Unde mundus judicetur. Отгдето светът ще бъде съден. Какво мога да кажа? Царю страховито могъщи, ти, който търсещи спасение даром спасяваш, мен избави, о, извор на милост! Брат Антъни вече гледаше право в мен.

— Книгата на черепите — заговори той тихо, спокойно, звънливо, — има малко читатели в днешно време. Как се случи така, че попаднахте на нея?

— Стар ръкопис — казах. — Скрит и забравен в една университетска библиотека. Изследванията ми… случайно откритие… любопитството ме подтикна да го преведа…

Братът кимна.

— И след това дойдохте при нас? Как стана това?

— Вестникарско описание — отвърнах. — Нещо за изображенията, за символиката — решихме да опитаме, във ваканция сме и си помислихме, че можем да дойдем да видим дали… дали…

— Да — каза брат Антъни. Без въпросителна интонация. С ведра усмивка. Лицето му се извърна срещу мен, явно очакваше да кажа какво следва по-нататък. Бяхме четирима. Бяхме прочели Книгата на черепите и бяхме четирима. Exaudi orationem теат, ad te omnis caro veniet. Не можех да проговоря. Стоях онемял в безкрайния взрив от мълчание, надявах се, че Нед ще изрече думите, които не можеха да се изтръгнат от устните ми, че Оливър ще ги каже, дори Тимъти. Брат Антъни чакаше. Чакаше мен, готов беше да чака до последния тръбен зов, ако трябва, до последния акорд. Говори. Говори. Говори.

Проговорих. Чувах гласа си извън тялото ми, като на плейбек:

— Ние четиримата… прочели и разбрали Книгата на черепите… прочели и разбрали… желаем да се подложим… желаем да преминем през Изпитанието. Ние четиримата… ние четиримата се предлагаме… предлагаме се като кандидати… ние четиримата се предлагаме за… — Поколебах се. Верен ли беше преводът ми? Щеше ли да разбере избора ми на думата? — За Вместилище.

— За Вместилище — повтори брат Антъни.

— Вместилище. Вместилище. Вместилище — отекнаха братята в хор.

Колко оперна беше станала цялата сцена! Да, изведнъж аз пеех тенор в „Турандот“, зовях да ми зададат фаталните загадки. Приличаше ми на нелепа, безсмислена и надута театралщина, разиграваща се напук на всякакъв разум в свят, в който от орбитални спътници се излъчват сигнали, дългокоси момчета търсят дрога, а палките на щатсполицай трошат глави на демонстранти в петдесет американски града. Как бе възможно изобщо да стоим тук и да скандираме за черепи и за вместилища? Но предстоеше още по-странна странност. Важно и тържествено брат Антъни даде знак на онзи, който бе донесъл книгата, и той отново отиде до нишата. Този път извади масивна, грижливо излъскана каменна маска. Връчи я на брат Антъни, който я намести на лицето си. Друг от братята с медальони пристъпи и затегна каишките на тила. Маската покри лицето на брат Антъни от горната устна до темето. Придаде му вид на жив череп. Хладните му светли очи блеснаха към мен през дълбоките каменни кухини. Разбира се.

Каза:

— Вие четиримата съзнавате условията, наложени по силата на Деветата мистерия?

— Да — заявих аз. Брат Антъни зачака. Получи очакваното „да“ от Нед, от Оливър и сдържано — от Тимъти.