Книгата на черепите

Ще ми се да се махна оттук, ако изобщо отворят проклетата врата. Майтапът си е майтап и сигурно ми се е видяло голяма веселба да се навия да отцепя на запад заради дрънканиците на Ели, но след като вече съм тук, не мога да разбера какво все пак ме накара да се набутам в това. Ако са истински, в което продължавам да се съмнявам, не искам изобщо да се забърквам с тях, а ако са просто шайка вманиачени по ритуала си фанатици, което изглежда доста вероятно, пак не искам да си имам работа с тях. Изкарах два часа тук и мисля, че ми стига. Всички тези черепи ще ме побъркат. Заключената врата, номер две. Шантавия старец. Окей, момчета, дотук. Тимъти е готов да се връща у дома.

25. ЕЛИ

Колкото и да превъртах малката размяна на реплики с брат Антъни, не можех да се примиря. Будалкаше ли ме той? Престорено незнание? Престорено знание, каквото всъщност няма? Какво беше онова изражение — коварна усмивка на посветения или не казваща нищо усмивка на блъфиращия?

Възможно е, казвах си, да познават Книгата на черепите под някакво друго име. Или в хода на преселението си от Испания в Мексико, а от Мексико в Аризона да са извършили някакво фундаментално преустройство на теологичната си символика. Бях убеден, въпреки двусмисления отговор на брата, че това място трябва да е прякото продължение на каталунския манастир, в който е бил написан откритият от мен ръкопис.

Изкъпах се. Най-великолепната баня в живота ми, върхът на баните, тяхното „акме“22. Излязох от голямата вана и видях, че дрехите ми са изчезнали и вратата е заключена. Навлякох избелелите омачкани и тесни шорти, които ми бяха оставили. И зачаках. И чаках. Нищо за четене, нищо за гледане освен една чудесна маска на опулен череп, мозаична творба, безброй късчета нефрит, слюда, обсидиан и тюркоаз, съкровище, шедьовър. Помислих да си взема втора баня, просто за да убия времето. И тогава вратата се отвори — не чух никакъв ключ, никакво изщракване на ключалка — и влезе някой, който на пръв поглед ми заприлича на брат Антъни. Вторият поглед ме увери, че е друг: малко по-висок, малко по-тесен в раменете, малко по-светла кожа, но иначе същата мургава стегната набита псевдо-пикасова физика. Каза със странно тих, дрезгаво звучащ глас като на Питър Лори23

:

— Аз съм брат Бернард. Моля, последвайте ме.

Коридорът сякаш се удължаваше, докато крачехме по него. Тътрехме се напред, брат Бернард водеше; очите ми през повечето време бяха приковани в странно изпъкващия му гръбнак. Босите стъпала по гладкия каменен под, приятно усещане. Загадъчни затворени врати от тежко дърво, от двете страни: стаи, стаи, стаи, стаи. Гротескни мексикански артефакти на цената на милион долара, окачени по стените. Всички богове на всички най-мрачни кошмари ме гледаха опулени. Лампите бяха запалени и жълтата светлина се лееше от аплиците с форма на черепи — поредният малък мелодраматичен нюанс. Когато наближихме челната секция на сградата, която явно бе П-образна, надникнах над дясното рамо на брат Бернард и за миг изумен зърнах неоспоримо женска фигура, на дванайсет-петнайсет метра пред мен. Видях как излезе от последната стая в това спално крило, прекоси бавно пътя ми — сякаш се носеше над пода — и изчезна в главната част: ниска крехка жена, облечена в нещо като плътно прилепнала минипола, едва стигаща до средата на бедрото, от някаква мека надиплена бяла тъкан. Косата й беше тъмна и лъскава, латино коса, и се спускаше под раменете й. Кожата й беше с тъмен загар, в силен контраст с бялото й облекло. Гърдите й стърчаха изразително; не можех да се усъмня в пола. Не видях ясно лицето й. Изненада ме, че в Къщата на черепите има не само братя, а и сестри, но може би беше просто слугиня, защото всичко тук беше безукорно чисто. Знаех, че няма смисъл да питам за нея брат Бернард; той носеше мълчанието си както рицар би носил броня.

Най-сетне ме вкара в някаква голяма зала за церемонии, явно не същата, в което ни посрещна брат Антъни, защото не забелязах следи от капак, водещ към тунела. Фонтанът тук като че ли беше с друга форма, по-висок и с формата на лале, но фигурата, от която изтичаше водата, изглеждаше досущ като в другата зала. През рехавите греди на тавана видях косата светлина на много късен следобед. Въздухът бе горещ, но не толкова душен, колкото преди.

Нед, Оливър и Тимъти вече бяха тук, всички само по шорти. Изглеждаха напрегнати и озадачени. Оливър имаше онова изцъклено изражение, което го спохожда в моменти на голям стрес. Тимъти се опитваше да изглежда невъзмутим, без никакъв успех обаче. Нед ми смигна, било за поздрав или на подигравка.

Освен тях в залата имаше и десетина братя.