Книгата на черепите

Клисавата миризма на пот бе натежала в стаята. Гласът на Оливър беше напрегнат и рязък. Всяка дума излиташе със силата на стрела. Очите му бяха оцъклени, лицето — зачервено. Все едно беше изпаднал в някакъв транс. Ако не беше Оливър, щях да помисля, че е надрусан. Тази изповед му струваше огромна вътрешна цена. Разбрал го бях още в момента, в който влезе. Стегнатите челюсти, стиснатите устни. Изглеждаше толкова странно възбуден, колкото го бях виждал само няколко пъти. И започна несвързания си, колеблив разказ за някакъв ден в края на лятото в горите на Канзас, когато бил момче. Докато разказът се разгръщаше, се опитвах да предположа посоката и да предвидя развръзката. Явно беше предал Карл по някакъв начин, предполагах. Измамил ли го бе в подялбата на улова? Патрони ли му беше откраднал, докато Карл е бил с гръб към него? Прострелял ли го беше при някаква неочаквана караница и после да е казал на шерифа, че е било злополука? Нито една от тези възможности не ме убеждаваше. Но се оказах неподготвен за същинския обрат, за плъзгащата се ръка, за изкусното съблазняване. Провинциалният фон — пушки и дивеч из горите — ме беше подвел. Простодушната ми представа за „отрасналия в Канзас“ не бе оставила място за хомосексуални авантюри и други прояви на онова, което за мен си беше чиста проба урбанистична упадъчност. Но ето ти Карл, мъжествения ловец, който опипва невинния млад Оливър. И ето ти по-големия Оливър, който сега седи свит пред мен и с мъка изтръгва думите някъде отвътре. После заизлизаха все по-леко. Оливър вече се бе увлякъл в ритъма на разказа си и макар терзанието му да не изглеждаше по-малко, описанието му стана по-пищно, сякаш изпитваше някаква мазохистична гордост да ми разголва целия епизод. Не беше толкова изповед, колкото самоунижение. Историята се разгръщаше неумолимо, щедро оцветена с красноречиви подробности. Оливър описва девствената си свенливост и притеснение, постепенното си поддаване на горещите увъртания на Карл, критичния момент, в който колебливата му ръка най-сетне потърсила тялото на Карл. Нищо не ми спести. Карл не бил обрязан, както научих. И в случай, че не съм запознат с анатомичните последствия от този факт, Оливър грижливо ми описа как точно изглежда един необрязан член, както спаднал, така и в ерекция. Описа ми също милувките с ръце и въвеждането му в тънкостите на оралните удоволствия, а накрая ми обрисува картината с двете гъвкави младежки тела, гърчотещи се в страстен коитус край бистрото езерце. Евангелска страст имаше в думите му. Беше извършил кощунство, затънал беше в греховете на Содом, омърсил се беше до седмото коляно и всичко това — в една следобедна хлапашка игра. „Добре де — искаше ми се да кажа, — добре, Оливър, хубаво, направили сте го там с приятелчето ти, какво чак толкова? Все пак основно си хетеро, нали? Всеки прави глупости с други момчета като малък, а Кинсли отдавна ни е казал, че поне един на всеки трима юноши стига до климакс с…“ Но не казах и дума. Това беше големият момент за Оливър и не исках да го принизя. Това беше оформящата личността му травма, беше яхналият го демон с огнените очи и той го изливаше докрай, за да го оценя. Вече беше набрал неудържима инерция. Помете ме съкрушително с финалния оргазмичен изблик. И се отпусна. Изцеден, замаян, с мъртвешко лице, със замъглени очи. Чакаше присъдата ми, предполагам. Какво можех да кажа? Как да го съдя? Замълчах.

— Какво стана след това? — попитах накрая.

— Поплувахме, измихме се, облякохме се, тръгнахме и застреляхме няколко диви патици.

— Не, имам предвид след това. Между тебе и Карл. Как се отрази на приятелството ви.

— На връщане казах на Карл, че ако още веднъж се доближи до мен, ще му пръсна шибаната глава.

— И?

— Никога повече не ми посегна. Една година по-късно излъга за възрастта си, взеха го в морската пехота и го убиха във Виетнам. — Оливър ме изгледа предизвикателно. Явно очакваше друг въпрос, нещо, за което беше сигурен, че неизбежно ще запитам. Но нямах повече въпроси. Чистата непоследователност, несвързаността на смъртта на Карл с останалото беше прекъснала за мен нишката на разказа. Последва дълга пауза. Чувствах се глупаво, като изгубил дар слово. След това Оливър каза: — Това беше единственият път, в който съм преживявал някаква гей връзка. Абсолютно. Вярваш ми, нали, Ели?

— Разбира се.

— И трябва. Защото е истина. Беше само онова с Карл тогава, когато бях на четиринайсет, и толкова. Знаеш ли, една от причините да се съглася да вземем гей за съквартирант беше нещо като изпитание. Да видя дали ще се изкуша. Да разбера какви са естествените ми наклонности. Да видя дали онова, което направих тогава с Карл, е било еднократно, случайна работа, или би могло да се повтори при възможност. Е, възможност имаше. Но съм убеден, знаеш, че изобщо не съм го правил с Нед. Знаеш го, нали? Въпросът за физическа връзка никога не е възниквал между Нед и мен.

— Разбира се.

Погледът му се беше спрял на мен. Пламенен. Още ли очакваме, Оливър? Какво? Каза ми:

— Има още нещо, което трябва да ти споделя.

— Давай, Оливър.