Книгата на черепите

— Кой друг? — Започваше да губи почва. — Виж, щях да ти кажа нещо друго, ако имах нещо за казване. Но нямам. Какъв смисъл да разиграваме големи сцени заради късане на крила на мухи? Живял съм си своето дребно животче с дребните си греховце, с които и през ум не би ми минало да те отегчавам. Не виждах никакъв възможен начин да изпълня указанията на брат Хавиер. После, в последния момент, ми хрумна тази работа с нарушаването на тайната на Оливър. И вече го направих. Смятам, че е достатъчно. Ако не възразяваш, искам вече да си ходя.

Пристъпи към вратата.

— Почакай — казах му. — Отхвърлям изповедта ти, Ели. Опитваш се да ме накараш да се примиря с един грях ad hoc, с преднамерена вина. Не става. Искам нещо реално.

— Това, което ти казах за Оливър, е реално.

— Знаеш какво имам предвид.

— Нямам какво да ти предложа.

— Не е за мен, Ели. За тебе е, за твоя ритуал на очищение. Аз го направих, Оливър също, дори Тимъти, а ти ми стоиш тука, лъжеш собствената си съвест, преструваш се, че не си направил нищо, заради което да си гузен… — Свих рамене. — Добре. Собственото си безсмъртие преебаваш, не моето. Върви си. Махай се.

Погледът, който ми хвърли, беше ужасен — страх, обида и болка. И бързо излезе. Едва сега осъзнах, че нервите ми са се изопнали докрай. Ръцете ми трепереха, един мускул на лявото ми бедро пулсираше. Какво ме беше напрегнало така? Страхливото самоприкритие на Ели или разкритието му, че Оливър е на разположение? Реших, че и двете. И двете. Но второто — повече от първото. Помислих си какво ли би станало, ако отида веднага при Оливър. Поглеждам го право в леденосините очи. Знам истината за тебе, казвам му със спокоен, кротък глас. Знам всичко, как те е съблазнило едно приятелче, когато си бил на четиринайсет. Само не се опитвай да ме убеждаваш, че е било съблазняване, Ол, защото не вярвам в съблазнявания, все пак разбирам нещо от тия неща. Не съблазняването те разкрива, ако си гей. Разкриваш се, защото го искаш, нали? В теб е от самото начало, програмирано е в гените ти, в костите ти, в топките ти, просто чака подходящия повод, за да се прояви, и някой ти дава този повод, и тогава се разкриваш. Добре, Ол, получил си своя шанс и ти е харесало ужасно, а после си пропилял седем години в борба срещу него, а сега ще го направиш с мен. Не защото хитрините ми са неустоими. Не защото съм те замаял с дрога или пиячка. Няма да е съблазняване. Не, ти ще го направиш, защото го искаш, Ол, защото винаги си го искал. Не си имал куража да го направиш обаче. Добре, ще му кажа, ето ти го шанса. Ето ме. И след това ще отида до него, ще го докосна, а той ще поклати глава и ще издаде хриплив, дълбок гърлен звук, все още ще се бори, а после нещо в него изведнъж ще прещрака, седемгодишното напрежение ще рухне и той ще престане да се бори. Ще се предаде и най-после ще го направим. А след това ще лежим прегърнати, изтощени и потни, но страстта му ще се охлади, както става винаги след това. И вината и срамът ще се надигнат в него и — виждах го толкова живо! — ще ме пребие до смърт, ще ме блъска с юмруци, ще ме размаже на каменния под, ще го оплиска с кръвта ми. Ще стои над мен, докато се гърча от болка, и ще вие от гняв, защото съм му го показал пред самия него, лице в лице, и няма да може да понесе знанието за това, което е видял в собствените си очи. Добре, Ол, ако трябва да ме унищожиш, унищожи ме. Страхотно е, защото те обичам, и затова всичко, което ми причиняваш, е страхотно. А и изпълнява Деветата мистерия, нали? Дойдох тук, за да те имам и за да умра, и те имах, и сега в подобаващия мистичен момент ще умра и е страхотно, любими Ол, всичко е страхотно. А грамадните му юмруци трошат костите ми. И прекършеното ми тяло се извива и гърчи. И най-сетне застива. И се чува високо възбуденият глас на брат Антъни, припява монотонно текста на Деветата мистерия, и невидима камбана звъни, бум, бум, бум. Нед е мъртъв, Нед е мъртъв, Нед е мъртъв.

Фантазията бе толкова ярка и реална, че започнах да треперя. Усещах силата на този образ във всяка молекула на тялото си. Чувствах се все едно, че вече съм бил при Оливър, прегръщал съм се вече с него в пламенна страст, издъхнал съм вече под неистовата му ярост. Тъй че не изпитвах нужда да направя тези неща сега. Бяха осъществени, капсулирани в запечатаното минало. Вкусвах спомена си от него. Допира на гладката му кожа в мен. Гранита на мускулите му, неподатлив на жадно опипващите ми пръсти. Вкуса му на устните ми. Вкуса на собствената ми кръв, когато започна да ме млати. Усещането как тялото се предава. Екстаза. Камбаните. Извисения глас. Братята пеят реквием за мен. Унесох се в блянове.