Книгата на черепите

— Само едно. Малка бележка под линия, но съдържа целия смисъл на разказа. Защото изолира вината за мен. Вината ми, Ели, витае не в това, което направих. Тя е в това, което изпитах.

Нервен кикот. Нова пауза. Трудно му беше да изрече последното, което трябваше да сподели. Извърна очи от мен. Мисля, че съжаляваше, че не го оставих на мира за по-дълго и че не беше приключил изповедта си пет минути по-рано. Накрая заяви:

— Ще ти кажа. Хареса ми, Ели. С Карл. Получих истинска тръпка. Цялото ми тяло сякаш изригваше. Беше може би най-големият кеф в живота ми. Никога не се върнах към това, защото знаех, че е грешно. Но го исках. Все още го искам. Винаги съм го искал. — Трепереше. — Трябваше да се боря, всеки миг от живота си. Но едва съвсем наскоро разбрах колко упорито всъщност съм се борил. Това е всичко. Това е цялата работа, Ели. Това е всичко, което имам да кажа.

38. НЕД

Влиза Ели. Мрачен, влачи крака, загърнат в равинска печал, изгърбено олицетворение на Стената на плача. Хилядолетна скръб тежи на гърба му. Посърнал е. Много е затънал. Забелязал бях — всички го бяхме забелязали — колко добре откликва Ели на живота в Къщата на черепите. Беше във възход още от деня, в който дойдохме тук, високо до хребета, толкова високо, колкото никога досега не бях го виждал. Вече не. От последната седмица слиза надолу. А тези няколко изповедни дни сякаш го хвърлиха в най-дълбоката бездна. Тъжни очи, клюмнал нос. Кривата гримаса на самосъмнение, самопрезрение. Излъчва студ. Той е въплътеният вех-ис-мир

30. Какво душата ти гризе, възлюблен Ели?

Полафихме малко. Чувствах се отпуснато и леко, самият аз бях в голям възход в последните три дни, откакто изсипах на Тимъти случката с Джулиан и другия Оливър. Брат Хавиер си знае работата. Точно от изриването на целия боклук имах нужда. Да го изкарам навън, да го анализирам, да открия коя част от епизода ме наранява най-много. Така че с Ели бях спокоен и ведър, обичайната умерена злост общо взето отсъстваше. Не изпитвах желание да го жиля. Просто си седях и чаках, най-кроткият котарак, какъвто съм бил някога, готов да приема болката му и да го облекча от нея. Очаквах да избълва изповедта си в самопречистваща душата бързина, но не, още не. Заобикалките са отличителната черта на Ели. Искаше да говорим за други неща. Попита как оценявам шансовете ни в Изпитанието. Свих рамене и отвърнах, че рядко се замислям за тези неща. Просто си карам по дневния ни ред с плевене, медитиране, гимнастика и ебане, повтарям си, че всеки ден по всякакъв начин се доближаваме все повече до целта. Ели поклати глава. Обсебило го беше усещане за неизбежен провал. В началото бе убеден, че Изпитанието ни ще завърши успешно и последната капка скептицизъм се бе изцедила от него. Вярваше безрезервно в истината на Книгата на черепите и също така вярваше, че ще спечелим обещаната награда. Сега вярата му в Книгата бе непокътната, но самоувереността му бе разклатена. Проблемът, каза ми, бил Тимъти. Ели беше убеден, че търпимостта на Тимъти към Къщата на черепите е стигнала буквално до границата си и че след някой и друг ден той ще си тръгне и ще ни остави заклещени в непълно Вместилище.

— И аз мисля така.

— Какво можем да направим?

— Почти нищо. Не можем да го принудим да остане.

— Ако си тръгне, какво ще стане с нас?

— Откъде да знам, Ели? Ще си имаме неприятности с братята, това е сигурно.

— Няма да му позволя да напусне — заяви той с внезапна жар.

— Така ли? И как смяташ да го спреш?

— Още не съм го измислил. Но няма да му позволя да напусне. — Лицето му се разкриви в трагическа маска. — О, боже, Нед, не разбираш ли, че всичко се разпада?

— Всъщност мислех, че се събира.

— До един момент. До един момент. Вече не. Тимъти никога не е бил твърдо с нас, а вече дори не си прави труда да прикрие нетърпението си, пренебрежението си… — Ели издаде глава между раменете си като костенурка. — И онова с жриците. Следобедните оргии. Издънвам ги, Нед. Не мога да се владея. Страхотно е всичко това с отпускането, да, но не усвоявам сексуалните техники, които трябва да владея.

— Много рано се предаваш.

— Не виждам никакъв напредък. Още не съм успял да задържа и за трите. С две от тях, два пъти. С трите — не.

— Въпрос на практика.

— Ти справяш ли се?

— Доста добре.

— Разбира се. Защото на тебе не ти пука за жени. За тебе е само физическо упражнение, все едно вдигаш гирички. Но аз се впрягам, Нед. Приемам ги като сексуални обекти, това, което правя с тях, има огромно значение за мен и затова… затова… Нед, ако не овладея тази част, каква полза от упоритите ми усилия във всичко друго?

Отново потъна в бездната на самосъжалението. Редях полагащите се окуражаващи думи: не се предавай, пич, не се продавай евтино. След това му напомних, че се очаква да ми се изповяда. Той кимна. Мълча повече от минута. Отчужден. Поклащаше се напред-назад. Накрая изведнъж изтърси нещо странно, без никаква връзка:

— Нед, знаеш ли, че Оливър е гей?

— Разбрах го още на втората минута.

— Знаеш го?