Книгата на черепите

— Подобните се разпознават, не си ли го чувал? Видях го на лицето му още когато се запознахме. Казах си, този е гей, все едно дали го знае, или не. Един от нас е, явно. Стъклените очи, стегнатата челюст, изражението на потиснат копнеж, едва прикритата ярост на душа, на която не й е позволено да прави нещо, което отчаяно й се иска да прави. Всичко у Оливър го издава — самонаказващото академично обременяване, страстната му отдаденост в спорта, дори натрапчивото му поведение на жребец. Класически случай на латентна хомосексуалност.

— Не е латентна — каза Ели.

— Какво?

— Той не е просто потенциален гей. Имал е хомосексуално изживяване. Само едно, вярно, но му е направило дълбоко впечатление и е повлияло на цялото му поведение от четиринайсетата му година. Защо според теб помоли да е в една стая с тебе? Било е, за да провери самоконтрола си. Било е упражнение в стоицизъм за него през всички тези години, в които не си е позволил да те докосне. Но ти си това, което иска той, Нед, разбираш ли? Не е просто латентен. Съзнателно е, само че под повърхността.

Изгледах го озадачено. Това, което ми казваше, бе нещо, което можеше да се превърне в мое голямо предимство. Бях едновременно очарован и изненадан, както става винаги с подобни интимни клюки. Но в същото време ми се догади. Напомни ми за нещо, което ми се беше случило лятото в Саутхамптън. На един пиянски мръсен купон, където между двама мъже, живели близо двайсет години заедно, избухна особено злобен скандал. Единият неочаквано дръпна хавлиения халат на другия и ни го показа гол, пред всички. Откри му дебелия провиснал корем, почти неокосмените слабини и недоразвитите гениталии — като на десетгодишно момче — и изкрещя, че с това е трябвало да се примирява през всичките тези години. Този момент на излагане, това катастрофално демаскиране се превърна в предмет на сладки приказки по гей коктейли за седмици след това, но ми беше призляло, защото аз и всички останали в онази стая станахме неволни свидетели на нечие лично мъчение. И знаех, че разголеното тогава не беше само нечие тяло. Нямах нужда да научавам онова, което научих в онзи ден. Сега Ели ми казваше нещо, което, от една страна, можеше да е изгодно за мен, но от друга, ме превръщаше без мое желание в натрапник в чужда душа. Казах:

— Как го разбра всичко това?

— Оливър ми го каза снощи.

— В своята изпо…

— В своята изповед, да. Случило се в Канзас. Отишъл на лов из горите с негов приятел, с една година по-голям. Спрели да поплуват и когато излезли от водата, онзи го съблазнил, а Оливър се възбудил. И не го е забравил до ден днешен. Тръпката, чистата физическа наслада, въпреки че се е старал да не повтори никога повече изживяното. Затова си абсолютно прав, като казваш, че стегнатостта на Оливър, маниакалният му характер до голяма степен може да се обяснят с усилията му да потисне своята…

— Ели?

— Да, Нед?

— Ели, тези изповеди трябваше да останат само между двама.

Той прехапа устна.

— Знам.

— Ти нарушаваш личното пространство на Оливър, като ми казваш всичко това. И то точно на мен.

— Знам.

— Защо го правиш тогава?

— Мислех, че ще те заинтересува.

— Не, Ели, тия на мен не ми минават. Човек с твоите морални възгледи, с твоя екзистенциален усет… мамка му, пич, не си мислил просто да поклюкарстваш. Дошъл си тук с намерението да издадеш Оливър пред мен. Защо? Да не би да ме подбуждаш да започна нещо с Оливър?

— Не точно.

— Тогава защо ми разправяш всичко това?

— Защото знам, че е грешно.

— Що за мърляво обяснение? Той се ухили смутено.

— Дава ми нещо, което да изповядам. За мен това нарушаване на доверието е най-отвратителното нещо, което съм правил. Да разкрия тайната на Оливър пред единствения, който е най-способен да се възползва от уязвимостта му. Окей, направих го и сега официално изповядвам, че съм го направил. Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa. Грехът беше извършен тук пред очите ти и сега ще ми дадеш опрощение, нали?

Избълва думите толкова бързо, че за момент не можах да проследя сложните византийски усуквания на обяснението му. Дори след като го разбрах, не можех да повярвам, че го казва сериозно. Накрая заявих:

— Това е шикалкавене, Ели.

— Нима?

— Това е циничен боклук, който няма да мине дори пред Тимъти. Нарушава духа и може би буквата на указанията на брат Хавиер. Брат Хавиер нямаше предвид да извършим грехове на място и после веднага да се разкаем. Трябва да изповядаш нещо реално, нещо от миналото ти, нещо, което те гложди отвътре години, нещо дълбоко и отровно.

— А ако нямам нищо такова за изповядване?

— Нищо ли, Ели?

— Нищо.

— Никога ли не си пожелавал баба ти да пукне на място, защото настоява да си облечеш чист костюм? Никога ли не си надничал в момичешката баня? Никога ли не си откъсвал крилцата на муха? Можеш ли честно да заявиш, че нямаш никакви дълбоко заровени поводи за гузна съвест, Ели?

— Нищо съществено.

— Можеш ли ти самият да бъдеш съдията за това?