Книгата на живота

Но Матю не искаше думи. В следващия миг се озовах във въздуха, понесена от силните му ръце.

Горе Матю ме сложи в ухаещото на листа легло, в което бяхме спали преди толкова много столетия в Блекфрайърс. Съблече ме безмълвно, изучавайки всеки сантиметър от голото ми тяло, сякаш неочаквано беше попаднал на нещо рядко и скъпоценно. Беше абсолютно мълчалив, докато го правеше — очите и нежното му докосване говореха вместо него.

През следващите няколко часа Матю си ме върна, пръстите му заличиха всяка следа от другите създания, с която съм била в контакт след заминаването му. В един момент ме остави да го съблека и тялото му откликна бързо на моето. Доктор Шарп обаче беше абсолютно ясна относно рисковете, свързани със свиването на маточните ми мускули. За мен нямаше да има освобождаване на сексуалното напрежение, но само защото трябваше да загърбя нуждите на тялото си, това не означаваше, че същото се отнася за Матю. Когато посегнах към него обаче, той задържа ръката ми и ме целуна дълго.

„Заедно — каза ми, без да произнася нито дума. — Заедно или никак.“

— Не ми обяснявай, че не можеш да го откриеш, Фернандо — възнегодува Матю, без дори да се опитва да се държи разумно.

Намираше се в кухнята на Клермон Хаус и приготвяше бъркани яйца и препечени филийки. Даяна почиваше горе без никаква представа за конференцията, която се провеждаше на партера.

— Въпреки това си мисля, че трябва да питаме Джак — каза Фернандо. — Би могъл поне да ни помогне да стесним възможностите.

— Не. Не искам да го въвличам в това. — Матю се обърна към Маркъс. — Фийби добре ли е?

— Срещата им е била твърде близка, за да се чувства удобно, Матю — мрачно отговори Маркъс. — Знам, че не одобряваш идеята Фийби да стане вампир, но...

— Имаш благословията ми — прекъсна го Матю. — Само избери някой, който ще го направи както трябва.

— Благодаря. Вече съм го избрал. — Маркъс се поколеба. — Джак искаше да види Даяна.

— Прати го довечера. — Матю прехвърли яйцата в чиния. — Кажи му да донесе легълцата. Някъде към седем. Ще го очакваме.

— Ще му кажа — кимна Маркъс. — Нещо друго?

— Да — каза Матю. — Някой явно предава сведения на Бенджамин. Тъй като не можеш да намериш него, можеш да потърсиш информатора.

— И после? — попита Фернандо.

— После ми го доведи — отвърна Матю, докато излизаше.

Останахме затворени в къщата три дни, преплели тела, почти без да говорим и без да се отделяме с изключение на малкото пъти, когато Матю слизаше долу да ми приготви нещо за ядене или да вземе храната, доставяна от „Коноут“. Хотелът явно беше уредил бартер с Матю. Няколко кашона „Шато Латур“ реколта 1961, напуснаха къщата в замяна на деликатеси, като твърдо сварени яйца на пъдпъдък в гнездо от водорасли и деликатни равиоли, пълни с нежни манатарки, внесени от Франция тази сутрин, според уверенията на главния готвач.

На втория ден двамата с Матю се осмелихме да говорим и разменихме думи, малки като деликатесните хапки, донесени през няколко преки. Той разказа за усилията на Джак да се владее сред многобройната челяд на Маркъс. Говореше с огромно възхищение за сръчността, с която Маркъс се справяше с децата и внуците си, които без изключение носеха имена, достойни за герои от евтин роман на ужасите от деветнайсети век. И ми разказа с неохота за борбата си не само с кръвожадността, но и с желанието си да бъде до мен.

— Сигурно щях да се побъркам без снимките — призна той, докато лежеше долепен до мен, заровил студен нос в шията ми. — Местата, където живяхме, цветята в градината, пръстите на краката ти на ръба на ваната. Благодарение на тях разумът не ме напусна напълно.

Разказах собствените си истории — без да бързам, както е прието сред вампирите, като преценявах реакциите на Матю, за да мога да спра при необходимост и да му дам възможност да попие онова, което ми се беше случило в Лондон и Оксфорд. Разказах му за откриването на Тимъти и липсващия лист, за срещата с Амира и връщането в Старата ложа. Показах му пурпурния си пръст и споделих твърдението на богинята, че за да получа Книгата на живота, трябва да жертвам нещо, което обичам силно. И не му спестих нищо от срещата с Бенджамин — нито собствения ми провал като вещица, нито онова, което стори на Фийби, нито дори заплахата му на раздяла.

— Ако не бях се поколебала, сега Бенджамин щеше да е мъртъв. — Превъртах събитието стотици пъти в главата си и пак не разбирах защо нервите ми не издържаха. — Първо Жулиет, а сега...

— Не се обвинявай, че си избрала да не убиеш някого — каза Матю, слагайки пръст на устните ми. — Смъртта е трудна работа.

— Мислиш ли, че Бенджамин е все още тук, в Англия? — попитах.

— Не — увери ме той и се обърна отново с лице към мен. — Никога вече няма да е там, където си ти.

„Никога е много време.“ Думите на Филип ясно отекнаха в съзнанието ми.

Пропъдих тревогите и придърпах съпруга си към себе си.

— Бенджамин е изчезнал безследно — съобщи Андрю Хабърд на Матю. — Точно така постъпва.

— Не е съвсем вярно. Ади твърди, че го е видяла в Мюнхен — рече Маркъс. — Предупредила е рицарите си.