Книгата на живота

— Фийби е добре. Бенджамин е изчезнал — увери ги Фернандо. — Колкото до Даяна, Хамиш се е обадил на Едуард Гарет и Джейн Шарп. Те следят случая й.

— Едуард и Джейн са едни от най-добрите лекари в града, Матю — подчерта Маркъс. — Даяна не би могла да е в по-подходящи ръце.

— Ще бъде — каза Матю, взе едното легълце и тръгна към вратата. — В моите.

30.

— Сега не би трябвало да имате проблеми — казах на младата вещица, която седеше пред мен. Беше дошла по предложение на Линда Кросби да види дали не мога да разбера защо защитното й заклинание вече не действа.

Работех в Клермон Хаус и бях станала главен магически диагностик на Лондон — изслушвах разкази за неуспели опити по екзорсизъм, развалени заклинания и неуправляема стихийна магия, след което помагах на вещиците да открият решение. Веднага щом Аманда направи заклинанието си, видях проблема — когато тя изговаряше думите, между сините и зелените нишки се вмъкваше и една червена, която дърпаше шесторния възел в сърцевината на магията. Грамарията се оплиташе, намеренията на заклинанието ставаха мътни и вместо да защитава Аманда, се получаваше магически еквивалент на ядосано чихуахуа, което ръмжеше и скачаше на всичко, което я приближеше.

— Здрасти, Аманда. — Сара надникна, за да види как я караме. — Получи ли онова, което ти трябваше?

— Даяна беше великолепна, благодаря — отвърна Аманда.

— Чудесно. Ще те изпратя — предложи Сара.

Облегнах се на възглавниците, натъжена, че Аманда си тръгва. Откакто докторите от Харли Стрийт ми наредиха да почивам на легло, посетителите ми оредяха.

Добрата новина бе, че нямам прееклампсия — или поне не такава, каквато обикновено развиват топлокръвните. В урината ми нямаше белтъци и кръвното ми налягане бе дори по-ниско от нормалното. Въпреки това подуването, гаденето и болката в рамото не бяха симптоми, които жизнерадостният доктор Гарет и колегата му с много подходящо име доктор Шарп* биха пренебрегнали, особено след като Изабо им обясни, че съм партньорка на Матю Клермон.

* С остър ум, схватлив, язвителен (англ.). — Б. пр.

Лошата новина бе, че въпреки всичко ме сложиха да почивам на легло и щях да остана така до раждането на близнаците, което доктор Шарп се надяваше да стане най-рано след четири седмици, макар разтревоженият й поглед да показваше, че това е оптимистична прогноза. Беше ми позволено да правя леки упражнения под контрола на Амира и да излизам два пъти на ден за по десет минути в градината. Изкачването по стълби, стоенето на крак и вдигането на тежко ми бяха абсолютно забранени.

Телефонът ми, поставен на масичката, избръмча. Взех го с надеждата, че е съобщение от Матю.

Посрещна ме снимка на външната врата на Клермон Хаус.

Едва тогава забелязах колко е тихо. Единственият звук в къщата беше тиктакането на многобройните часовници.

Тишината се наруши от скърцане на пантите и тихо стържене на дърво по мрамор. Без да се замислям, скочих от леглото и залитнах на отслабналите си от принудителното бездействие крака.

Пред мен стоеше Матю.

През първите дълги мигове двамата можехме само да се изпиваме един друг с поглед. Косата на Матю бе разрошена и леко вълниста от влажния лондонски въздух, беше облечен в сив пуловер и черни джинси. Фините бръчки около очите му показваха напрежението, под което е бил.

Той тръгна към мен. Идеше ми да скоча и да се затичам към него, но нещо в изражението му ме закова на място.

Когато най-сетне стигна до мен, той нежно ме хвана за тила и ме погледна изпитателно в очите. Палецът му докосна леко устните ми, от което кръвта ми пламна. Видях дребните промени у него — твърдата линия на челюстта, необичайното напрежение около устата, мрачното изражение, породено от леко спуснатите клепачи.

Сгорещените ми устни се разтвориха, когато палецът му отново мина по тях.

— Липсваше ми, mon coeur — дрезгаво рече Матю. Наведе се към мен със същата решимост, с която бе прекосил стаята, и ме целуна.

Главата ми се завъртя. Той беше тук. Ръцете ми сграбчиха пуловера му, за да не му позволят да изчезне. Стържещ звук дълбоко в гърлото му, подобен едва ли не на ръмжене, ме накара да замълча, докато се повдигах да посрещна прегръдката му. Свободната ръка на Матю се плъзна по гърба ми, продължи по хълбока и се спря върху корема ми. Едно от бебетата отвърна с рязък, укорителен ритник. Той се усмихна, без да откъсва устни от моите. Палецът, който ги беше погалил първо, сега докосваше като перце сънната ми артерия. Едва тогава той видя книгите, цветята и плодовете.

— Напълно добре съм. Малко ми се гадеше и изпитвах болка в рамото, това е — побързах да кажа. Медицинското му образование щеше да го накара да си мисли за какви ли не ужасни диагнози. — Кръвното ми е наред, бебетата също.

— Фернандо ми съобщи. Съжалявам, че ме нямаше — промърмори той, а пръстите му разтриваха скованите мускули на шията ми. За първи път от Ню Хейвън усетих как се отпускам.

— И ти ми липсваше. — Твърде много преливах от чувства, за да кажа нещо повече.