Книгата на живота

— Филип построи замъка, за да подслонява кръстоносци, връщащи се от Светите земи — обясни Матю. — Принадлежи на maman.

— Сега е ваш. Давам ви го — каза Изабо. — Весела годишнина.

— Не можеш да ни дадеш къща. Твърде много е — запротестирах аз.

— Ле Ревенанс е по-добре пригоден за семейство, отколкото това място. Там е наистина уютно. — На лицето на Изабо се изписа лека тъга. — Двамата с Филип бяхме щастливи там.

— Сигурна ли си? — попита Матю майка си.

— Да. Ще ти хареса, Даяна — рече Изабо и повдигна вежди. — Всички стаи си имат врати.

— Как може подобно нещо да се опише като уютно? — попитах, когато пристигнахме при замъка край Лимузен.

Ле Ревенанс беше по-малък от Сет-Тур, но не много. Имаше само четири кули, посочи Матю, по една на всеки ъгъл на правоъгълната крепост, но ровът бе достатъчно широк, за да мине за езеро, а великолепните конюшни и прекрасният вътрешен двор разбиваха на пух и прах твърденията, че мястото е по-скромно от официалната резиденция на Дьо Клермон. Вътре обаче цареше интимна атмосфера въпреки големите общи помещения на приземния етаж. Макар че замъкът бе построен през дванайсети век, той бе цялостно обновен и сега можеше да се похвали с всички модерни удобства, като бани, електричество и дори парно в някои от стаите. Въпреки всичко това аз продължавах да се навивам да отхвърля подаръка и всяка мисъл, че ще живея тук — докато хитроумният ми съпруг не ми показа библиотеката.

Готическата стая с висок таван и носещи греди, дърворезба, огромна камина и декоративни хералдически щитове беше скътана в югозападния ъгъл на основната сграда. Редица големи прозорци гледаше към вътрешния двор, а други, по-малки, бяха обърнати към пейзажа на Лимузен. Библиотечните шкафове заемаха единствените две цели стени и се издигаха до тавана. Вито стълбище от орехово дърво водеше до галерия, по която се стигаше до най-високите рафтове. Обстановката ми напомняше донякъде за читалнята „Херцог Хъмфри“ с тъмното й дърво и приглушена светлина.

— Какви са всички тези неща? — Ореховите рафтове бяха пълни с кутии и безразборно наредени книги.

— Личните книжа на Филип — каза Матю. — Maman ги премести тук след войната. Всичко свързано с официалните фамилни дела и с Рицарите на Лазар е в Сет-Тур, разбира се.

Това сигурно бе най-скъпият личен архив на света. Пльоснах се в едно кресло. Изведнъж изпитах съпричастност към вайкането на Фийби относно съкровищата на фамилията и запуших устата си с длан.

— Предполагам, че ще поискате да сортирате всичко, доктор Бишъп — подхвърли Матю и ме целуна по главата.

— Разбира се, че искам! Може да научим нещо за Книгата на живота и ранните дни на Паството. Сигурно има писма, свързани с Бенджамин и детето на вещицата в Йерусалим. — Направо ми се завиваше свят от появилите се възможности.

Матю не изглеждаше особено убеден.

— Мисля, че е по-вероятно да откриеш чертежите на Филип на обсадни машини и инструкции за гледането и изхранването на коне, отколкото нещо за Бенджамин.

Всичките ми инстинкти на историк ми подсказваха, че Матю силно подценява значението на това, което беше събрано тук. Два часа след като ми показа помещението, аз още бях там и ровех из кутиите, докато той пиеше вино и ми помагаше, като превеждаше текстове, написани с шифър или на някой непознат език. Накрая горките Ален и Виктоар трябваше да сервират романтичната вечеря по случай годишнината на масата в библиотеката, вместо долу в трапезарията.

Преместихме се в Ле Ревенанс на следващата сутрин заедно с децата и без повече оплаквания от моя страна от размерите, сметките за отопление и броя на стъпалата, които трябваше да изкача, за да се изкъпя. Последната ми тревога така или иначе беше напразна, тъй като Филип беше инсталирал винтов асансьор във високата кула след едно посещение в Русия през 1811 година. За щастие, от 1896 година асансьорът работеше с електричество и вече не разчиташе на силата на вампир за въртене на коляновия вал.

Единствено Март дойде с нас в Ле Ревенанс, макар че Ален и Виктоар също предпочитаха да се преместят в Лимузен и да оставят къщата на Маркъс в други, по-млади ръце. Март готвеше и помагаше на нас двамата с Матю да свикнем с грижите за две бебета. Когато Сет-Тур се напълнеше с рицари, Фернандо и Сара също щяха да дойдат (както и Джак, ако тълпите непознати му дойдат в повече), но засега бяхме сами.

Макар да имахме много работа в Ле Ревенанс, най-сетне получихме възможност и да сме семейство. Ребека вече наддаваше, след като знаехме как да храним малкото й тяло. А Филип посрещаше всяка промяна на установения ред и мястото с обичайната си замислена физиономия, взираше се в движението на светлината по каменните стени или слушаше с тихо задоволство шумоленето на хартия в библиотеката.