Книгата на живота

* Пърси Биш Шели, „Облакът“, превод Цветан Стоянов. — Б. пр.

— „През мъгли, ветрове, през води, брегове, / аз меня се, но без да умирам!“ — прошепна Матю.

След посещението на Хамиш обществото ни в Ле Ревенанс постепенно започна да се разраства. Джак беше поканен да дойде и да донесе челото си. Той свиреше часове Бетовен и музиката не само че се отразяваше добре на съпруга ми, но и неизменно приспиваше дъщеря ми.

Матю се подобряваше, но до пълното му възстановяване имаше още много. Когато заспиваше неспокойно, аз дремех до него и се надявах бебетата да не се размърдат. Оставяше ме да му помагам с къпането и обличането, макар да мразеше себе си — и мен — заради това. Всеки път, когато ми се струваше, че не мога да издържа да го гледам как се мъчи, аз се съсредоточавах върху някаква част от кожата му, която бе заздравяла. Подобно на сенките от Хелм, белезите никога нямаше да изчезнат напълно.

Когато Сара дойде да го види, тревогата й бе осезаема. Но не Матю беше причина за загрижеността й.

— Колко магия използваш, за да стоиш на крака? — Свикнала да живее с вампири със слух на прилепи, тя беше изчакала да я изпратя до колата, преди да попита.

— Добре съм — отвърнах, докато й отварях вратата.

— Не те питах това. Виждам, че си добре. Точно това ме тревожи — призна Сара. — Защо не си на прага на смъртта?

— Няма значение — казах, пренебрегвайки въпроса й.

— Ще има, когато рухнеш — изтъкна Сара. — Не можеш да караш все така.

— Забравяш нещо, Сара. Фамилия Бишъп-Клермон е специализирана в невъзможното. — Затворих вратата, за да не слушам продължаващите й протести.

Трябваше да съм наясно, че няма да е толкова лесно да затворя устата на леля си. Болдуин се появи двайсет и четири часа след заминаването й, неканен и без да се обади.

— Лош навик е това твоето — упрекнах го и си спомних момента, когато се бе върнал в Сет-Тур и бе смъкнал завивките от леглото ни. — Изненадай ни още веднъж и ще сложа достатъчно охраняващи заклинания, че да отблъснат и Конниците на Апокалипсиса.

— Не са били забелязвани в Лимузен откакто Юг умря. — Болдуин ме целуна по двете бузи, като междувременно бавно преценяваше миризмата ми.

— Днес Матю не приема гости — уведомих го и се дръпнах. — Имаше тежка нощ.

— Не съм дошъл да видя Матю. — Болдуин ме погледна с орловия си поглед. — Тук съм да те предупредя, че ако не започнеш да се грижиш за себе си, ще поема това място в свои ръце.

— Нямаш...

— Напротив, имам. Ти си моя сестра. Съпругът ти не е в състояние да се грижи за теб в момента. Така че се погрижи сама или си понеси последствията. — Тонът му беше безпрекословен.

Двамата се гледахме мълчаливо известно време. Той въздъхна, когато отказах да извърна очи.

— Наистина е съвсем просто, Даяна. Ако рухнеш — а съдейки по миризмата ти, това ще се случи най-много след седмица, — инстинктът на Матю ще го принуди да се опита да защити партньорката си. Това ще го откъсне от основната му работа, която е да оздравее.

Болдуин имаше право.

— Най-добрият начин да се справиш с партньор вампир, особено ако е с кръвожадност, е да не му даваш основания да си мисли, че се нуждаеш от закрилата му. Грижи се за себе си, на първо място и винаги — подчерта Болдуин. — Да си здрава и щастлива ще помогне на Матю повече физически и умствено, отколкото кръвта на създателя му или музиката на Джак. Разбрахме ли се?

— Да.

— Толкова се радвам. — Устните на Болдуин се извиха в усмивка. — И между другото, отговаряй на имейлите си. Пращам ти съобщения. Не получавам отговор. Дразнещо е.

Кимнах, без да смея да си отворя устата — ако го направех, от нея сигурно щяха да се изсипят подробни инструкции какво може да направи с имейлите си.

Болдуин надникна в голямата зала да погледне Матю. Обяви го за абсолютно безполезен, защото не става за борба, дуел или други братски занимания. После прояви милост и си тръгна.

Прилежно отворих лаптопа си.

Очакваха ме стотици имейли, повечето от Паството с настояване за обяснения и заповеди от Болдуин.

Затворих капака на компютъра и се върнах при Матю и децата си.

Няколко вечери след визитата на Болдуин се събудих с усещането, че някакъв студен пръст докосва гръбнака ми и проследява ствола на дървото по шията ми.

Пръстът се придвижи на пресекулки до раменете ми, където намери очертанията на стрелата на богинята и звездата, оставена от Сату Ярвинен.

После бавно продължи надолу до дракона около хълбоците ми.

Ръцете на Матю се движеха отново.

— Трябваше първото нещо, което докосвам, да си ти — прошепна той, когато разбра, че ме е събудил.

Едва успявах да си поема дъх и не можеше да става и дума за отговор от моя страна. Но неизречените думи въпреки това искаха да излязат на свобода. Магията се надигна в мен и буквите оформиха фрази под кожата ми.

— Цената на силата. — Ръката на Матю обхвана предмишницата ми и палецът му погали появилите се думи.