Книгата на живота

— Не открихме много демонично присъствие в пробите на Изабо, нито на Маркъс — отбеляза Мириам. — Това обяснява защо болестта никога не се е проявявала при тях, както при Матю или Бенджамин.

— Но майката на Стивън Проктър беше човек — изтъкна Сара. — Абсолютен трън в задника — прощавай, Даяна, — но определено в нея нямаше нищо демонско.

— Не е нужно да има непосредствена връзка — каза Мириам. — Достатъчно е наличието на достатъчно демонична ДНК в сместа, за да се задействат гените на тъкача и на кръвожадността. Възможно е някой от далечните предшественици на Стивън да е бил демон. Както каза Крис, резултатите са доста първични. Ще ни трябват десетилетия, за да ги разберем напълно.

— И още нещо, бебето Маргарет също е тъкачка. — Крис посочи доклада в ръцете на Матю. — Трийсета страница. Няма място за съмнение.

— Питам се дали затова Ем беше така категорична, че Маргарет не бива да попада в ръцете на Нокс — замислено рече Сара. — Може би е открила това по някакъв начин.

— Тази информация ще разтърси Паството до основите му — казах.

— Нещо повече от това. Науката прави съглашението напълно безсмислено — подчерта Матю. — Ние не сме отделни видове.

— Значи сме просто различни раси, така ли? — попитах. — Това прави аргумента ни за кръстосването още по-силен.

— Трябва да наваксаш с четенето, професор Бишъп — с усмивка рече Крис. — Расовата идентичност няма биологична основа, поне не такава, която да се приема от повечето учени. — Матю ми беше казал нещо подобно преди много време в Оксфорд.

— Но това означава... — Млъкнах.

— Че в крайна сметка не сте никакви чудовища. Няма такива неща като демони, вампири и вещици. Не и от биологична гледна точка. Вие сте просто човешки същества с някои различия. — Крис се ухили. — Кажи на Паството да си натикат това в лулите и да го изпушат.

Не използвах точно тези думи в заключението на огромното досие, което изпратихме във Венеция преди срещата на Паството, но крайният резултат бе в същия смисъл.

Дните на съглашението бяха изтекли.

И ако Паството искаше да продължи да функционира, то трябваше да намери някакъв по-добър начин да си запълва времето, вместо да пази границите между демон, вампир, вещица и човек.

Но когато на сутринта преди заминаването си за Венеция отидох в библиотеката, открих нещо, което беше оставено извън документацията.

Докато правехме проучванията си, бе невъзможно да подминем лепкавите следи от пръстите на Жербер. Той сякаш се спотайваше в полетата на всеки документ и всяко доказателство. Трудно беше да се припише каквото и да било на него, но косвените доказателства бяха ясни — Жербер Орийак е знаел от известно време за специалните способности на тъкачите. Дори е държал един тъкач като свой роб — вещицата Меридиана, която го проклела, докато умирала. И той е давал на Бенджамин Фукс информация за Дьо Клермон от векове. Филип го разкрил и се изправил срещу него малко преди да замине на последната си мисия в нацистка Германия.

— Защо тази информация за Жербер не замина за Венеция? — ядосано попитах Матю, когато най-сетне го открих в кухнята, където ми правеше чай. Изабо беше с него и си играеше с Филип и Бека.

— Може би е по-добре останалите от Паството да не знаят за ролята на Жербер — каза той.

— По-добре за кого? — остро възразих. — Искам това създание да бъде разобличено и наказано.

— Но наказанията на Паството са толкова разочароващо незадоволителни — с блеснали очи подхвърли Изабо. — Твърде много приказки. Твърде малко болка. Ако искаш наказание, остави го на мен.

Ноктите й остъргаха плота и аз потръпнах.

— Ти стори достатъчно, maman — каза Матю и я изгледа предупредително.

— О, това ли. — Изабо махна пренебрежително с ръка. — Жербер беше много невъзпитано момче. Но заради това той ще съдейства на Даяна утре. Ще откриеш, че Жербер Орийак е изцяло на твоя страна, дъще.

Стоварих се тежко върху един от столовете.

— Докато е била заложница в дома на Жербер, тя и Натаниел решили да подушат наоколо — обясни Матю. — Оттогава следят електронната поща и интернет активността му.

— Даяна, знаеш ли, че нищо, което попадне в интернет, не умира? А продължава да си живее, също като вампир. — Изабо изглеждаше искрено очарована от сравнението.

— И какво? — Още нямах представа накъде води всичко това.

— Жербер не просто си пада по вещици — каза Изабо. — Той е имал и върволица демони любовници. Една от тях все още живее във Вила дела Скала в Рим, в разкошни и доста проветриви апартаменти, които той й купил през седемнайсети век.

— Чакай малко. Седемнайсети век ли? — Опитах се да мисля логично, но това бе трудна задача, щом Изабо изглеждаше досущ като Табита, след като е изяла мишка.

— Жербер не само се е „забърквал“ с демони, но и превърнал един от тях във вампир. Подобно нещо е строго забранено, при това не от съглашението, а от вампирския закон. При това напълно основателно, след като вече знаем какво предизвиква кръвожадността — обясни Матю. — Дори Филип не е знаел за нея, макар да е бил наясно за някои други любовници демони на Жербер.

— И сме го изнудили с това, така ли? — попитах.