Кралица на сенките

Обграждаха ги пепеливи на цвят планини, но по време на дългото пътуване до крепостта в затворническия фургон бе видяла гора в далечината и буйната река, която прекосиха няколко дни, преди да се изкачат на широкия, скалист път.

Всичко това я навеждаше на мисълта, че Морат се намираше насред нищото, а гледката пред нея го потвърждаваше – не се забелязваха градове и я обкръжаваше цяла армия. Елида опита да потисне отчаянието, пропълзяло във вените ù.

Преди да дойде тук, не беше виждала армия. Само войници. Беше на осем, когато баща ù я качи на коня на Върнън и я целуна за довиждане с обещанието да се върне скоро. Не беше в Оринт, за да види армията, превзела богатствата и поробила народа му. А когато същата войска достигна родните ù земи и чичо ù стана верен слуга на краля, отнемайки титлата на баща ù, вече живееше заключена в една от кулите на двореца Перант.

Лейди Перант – такава титла трябваше да има. Не че беше от някакво значение в момента. От кралския двор на Терасен така или иначе не бе останало много. Никой от дворяните не ù се беше притекъл на помощ в първите месеци на масовите кланета. А през следващите години всички забравиха за съществуването ù. Може би я мислеха за мъртва – като Елин, необузданата, некоронясана кралица. Или просто нямаше оцелели. Докато гледаше тъмното

войнство под крепостта, смъртта започваше да ù се струва истинско спасение.

Щом плъзна поглед по блещукащите светлини на военния лагер, по гръбнака ù се спусна ледена тръпка. Пред очите ù се ширеше армия, способна да потъпче с лека ръка съпротивата, за която Финула ù бе шепнала през дългите нощи в кулата на Перант. Вероятно белокосата Водачка на Крилото щеше да поведе страховитата войска, възседнала гърба на уивърна с лъскави крила.

Свиреп, леден вятър нахлу в гнездото и Елида посрещна порива му така, сякаш беше свежа вода. През толкова много нощи от живота ù в Перант само виещият вятър ù бе правил компания, приспивайки я с древни песни. Тук... тук вятърът ù се струваше по-студен, някак коварен – почти змийски. Подобни налудничави хрумвания могат единствено да отвлекат вниманието ти от важните неща, би я овикала Финула. Толкова си мечтаеше да е с нея.

Но мечтите не ù помагаха по никакъв начин през последните десет години и Елида, лейди Перант, не можеше да чака подкрепа от никого.

Скоро, опита да се успокои тя – съвсем скоро следващият керван с провизии щеше да се заизкачва по планинския път, а на слизане Елида щеше да е скътана в един от фургоните и... най-сетне свободна. После щеше да избяга далеч, далеч, на място, където никога не бяха чували за Терасен и Адарлан, и да изостави завинаги този проклет континент. Само още няколко седмици – и щеше да получи шанса си за бягство.

Стига да оцелееше дотогава. Стига Върнън наистина да не я бе довел тук със злонамерена цел. Стига да не се озовеше при онези клетници в планинските недра, чиито окаяни викове за помощ чуваше всяка нощ. Сред прислугата се носеха слухове за нечовешките зверства, случващи се там. Че разпорвали хората върху олтари от черен камък и ги трансформирали в нещо ново, нещо друго. С каква цел Елида още нямаше представа и за щастие, като изключеше жалните писъци, не се беше натъквала на никоя от тварите, които се раждаха в търбуха на планината. Вещиците ù стигаха.

Елида направи още крачка в просторното помещение и изтръпна. Шумоленето на сламата под възмалките ù обувки и дрънченето на веригите ù бяха единствените звуци.

– В-водачке на Кри...

Яростен рев прониза въздуха и разтърси каменните стени и пода – толкова силен беше, че замая главата ù и тя изпищя. Залитна назад и краката ù се преплетоха във веригите.

Здрави ръце с железни нокти се впиха в раменете ù и я задържаха права.

– Щом не си съгледвачка – измърка в ухото ù злокобен глас, – какво правиш тук,

Елида Локан?

Елида не се преструваше, когато ù подаде писмото с разтреперана ръка. Не посмя да помръдне с нито сантиметър повече.

Водачката на Крилото я заобиколи като плячка и излезе пред нея. Дългата ù бяла плитка беше в абсолютен контраст с черното ù облекло за полет.

Всички особености на външността ù я връхлетяха като камъни – очи като обгоряло злато, лице, така невъзможно красиво, че мигновено онемя пред него, стройно, изваяно тяло и непоклатимо, плавно изящество във всяко едно движение, във всяка глътка въздух, което подсказваше с каква лекота можеше да използва всяко от остриетата по себе си. Безсмъртно, хищно същество в човешки облик.

За радост, Водачката на Крилото беше сама. За жалост, от златистите ù очи надничаше единствено смърт.

– Д-донесоха го за вас – отново се престори, че заеква Елида. Хората обикновено гледаха да се махнат от нея, като запелтечеше така. Макар че се съмняваше тукашните да ги е грижа за говорния ù дефект, в случай че решаха да се позабавляват с изоставената дъщеря на Терасен. В случай че Върнън им я поднесеше на тепсия.

Водачката на Крилото взе писмото, без да отлепя очи от лицето на Елида.