Кралица на сенките

– Кралят ги създаде. Не знам как и не ме интересува.

Кралят на Адарлан ги бе създал, също както създаваше онези неща в утробата на планината. Мъжът, съсипал живота ù, убил родителите ù, обрекъл я на това...

Не се гневи – беше я посъветвала Финула, – разсъждавай. Пък и съвсем скоро кралят и проклетата му империя вече нямаше да са нейна грижа.

– Уивърнът ви не изглежда зъл – отбеляза Елида.

Абраксос затупа с опашка по пода и железните шипове по нея проблеснаха на светлината. Великанско, смъртоносно куче. С крила.

Манон се изсмя студено, докато го оседлаваше.

– Не. Нещо се е объркало при сътворението му, както и да се е случило то.

Елида не смяташе, че нещо трябва да се е „объркало“, но задържа езика зад зъбите си.

Абраксос продължи да я гледа от мястото си на земята, докато Водачката на Крилото не каза:

– Да вървим на лов, Абраксос.

Звярът се надигна и Елида отскочи назад, изтръпвайки от болката в глезена си.

Уивърнът стрелна очи към нея, сякаш я бе усетил. Водачката на Крилото обаче дори не я погледна, когато Елида закуцука към стълбището.

* * *

– Мекушав червей такъв! – изсъска Манон на Абраксос, след като лукавото, двулично момиче си тръгна. Госпожичката определено криеше доста тайни, но произходът ù не беше една от тях. Нямаше никаква представа, че във вените ù на простосмъртна тече вещерска кръв. – Не предполагах, че сакатите момичета в окови са ти слабост.

Абраксос я побутна с муцуната си и Манон го шляпна нежно по врата. После се облегна на топлото му тяло и отвори писмото, носещо почерка на баба ù.

Типично за Върховната вещица на Черноклюните тонът му беше суров и делови.

Не престъпвай нарежданията на херцога. Не оспорвай решенията му. Ако получа още едно писмо от Морат по повод неподчинението ти, ще дойда лично и ще те обеся на собствените ти черва заедно с Тринадесетте ти и недораслото ти зверче.

Утре ще посрещнете три групи Жълтоноги и две Синьокръвни. Погрижи се да няма свади и размирици. Не искам другите матрони да ми опяват за изродите си.

Манон обърна листа, но другата му страна беше празна. Затова го смачка в юмрука си и въздъхна.

Абраксос я побутна отново и тя го погали разсеяно по главата.

Превърнали, превърнали, превърнали.

Така беше казала крочанката, преди Манон да ù пререже гърлото. Превърнали са ви в чудовища.

Дълго време се мъчеше да го забрави, повтаряше си, че крочанката беше фанатична, дуднеща проклетница, но... Прокара пръст по тъмночервения плат на пелерината си.

Мислите се отвориха като бездна пред нея, толкова много наведнъж, че тя отстъпи назад. И се обърна.

Превърнали, превърнали, превърнали.

Манон яхна седлото и с радост се загуби из небесата.

* * *

– Разкажи ми за Валгите – нареди Манон и затвори зад себе си вратата на малката стая.

Гислейн не вдигна поглед от книгата си. На бюрото пред нея имаше още цяла купчина, както и още една до тясното легло. Манон не искаше да знае откъде най-старата и мъдра от Тринадесетте ù се беше сдобила с тях, кого беше изкормила, за да си ги присвои.

– Привет и заповядай, не се притеснявай – отвърна жената.

Манон се облегна на вратата и скръсти ръце. Гислейн се държеше толкова дръпнато само в присъствието на книги, само когато четеше. На бойното поле или във въздуха тъмнокожата вещица беше кротка, отзивчива. Надежден воин с безкрайно ценен интелект, който ù бе спечелил място сред Тринадесетте.

Гислейн затвори книгата и се завъртя в стола си. Черната ù къдрава коса беше прибрана назад, но дори плитката не можеше да я обуздае напълно. Тя присви морскозелените си очи, които бяха срам за майка ù, понеже нямаше нито следа от златисто в тях.

– Защо разпитваш за Валгите?

– Знаеш ли нещо за тях?

Гислейн се надигна, завъртя стола си и го яхна, опирайки ръце на облегалката му. Беше облечена в кожения си екип за летене, сякаш не бе намерила време да го свали, преди да потъне в някоя от книгите си.

– Естествено, че знам за Валгите – махна нетърпеливо с ръка, както би сторил един простосмъртен.

Преди сто години по едно изключение – безпримерно изключение – майката на Гислейн бе убедила Върховната вещица да изпрати дъщеря ù в училище за простосмъртни в Терасен. Там я бяха обучавали на магия и естествени науки, както и на всичко останало, което учеха простосмъртните. А когато Гислейн се върна след дванадесет години, всички усетиха, че е... променена. Все още вещица от Черноклюните, все така кръвожадна, но някак по-близка до хората. До ден днешен, цял век по-късно, след всички зверства по бойните полета, някак бе запазила човешката нетърпеливост, човешката отдаденост на живота. Манон не знаеше как да възприема тези ù странности.

– Кажи ми всичко.

– Твърде много е за един разговор – отвърна Гислейн. – Ще ти дам основното, а ако искаш да узнаеш още, ще се върнеш.

Думите ù прозвучаха заповеднически, но все пак това беше личното пространство на Гислейн. Книгите и познанието бяха нейно владение. Манон ù аде знак да продължи.