Кралица на сенките

Някои от гнездата бяха малки – само по трима-четирима Валги пазеха пленниците... или храната. Лесни бяха за нападение от засада. А колко му се искаше да отреже няколко демонски глави. Дориан го няма вече. Няма го.

Елин не знаеше всичко. Огънят и обезглавяването едва ли бяха единствените варианти. Можеше да остави жив някой от валгските командири, за да види с очите си доколко е успял да погълне собственика на превзетото тяло. Сигурно имаше друг начин – трябваше да има...

Преброди тунел след тунел... след тунел, всичките им свърталища, но от тях нямаше и следа.

Не срещна нито един.

Отправи се почти на бегом към най-голямото гнездо, за което знаеше, откъдето винаги спасяваха по някой и друг невинен човек, стига да свареха пазачите неподготвени. И сега щеше да спаси колкото може повече, защото го заслужаваха и защото трябваше да продължи с мисията си, иначе щеше да рухне и...

Каол впери недоумяващ поглед в зейналата паст на главното гнездо. Воднистата слънчева светлина от уличните решетки озаряваше сивите камъни и малкото поточе на дъното на тунела. Нямаше и следа от издайническата тъма, която обикновено поглъщаше свърталищата им като гъста мъгла.

Гнездото пустееше.

Валгските войници се бяха изпарили. Заедно с пленниците си.

Не му се вярваше да се спотайват от страх.

Бяха се преместили, укривайки себе си и пленниците си като една жестока подигравка с бунтовниците, които си въобразяваха, че печелят тайната им война.

С Каол.

Трябваше да се досети, че може да му спретнат такава изненада, след като Елин Галантиус направи на глупаци краля и хората му.

Трябваше да предвиди последиците.

Май той беше глупакът.

Излезе на една тиха уличка, а кръвта бе застинала във вените му. Именно мисълта да остане насаме с тази вцепененост в мизерния си апартамент го тласна на юг по страничен маршрут, отдалечен от централните улици, които още гъмжаха от паникьосани тълпи. Всеки искаше да разбере какво се е случило, кой е загинал, кой е виновникът. Пищната украса и търговците на храна мигновено бяха забравени.

Като достигна един жилищен квартал, чиито къщи бяха със скромни размери, но елегантен вид, шумотевицата най-сетне заглъхна и улиците започнаха да се опразват. Малки поточета и фонтани от водите на Ейвъри течаха през целия район, подхранвайки изобилието от разцъфнали пролетни цветя по всички порти, прозорци и морави.

Разпозна сградата само по аромата – прясно изпечен хляб, канела и друга, непозната му подправка. Каол зави по уличката между двете каменни къщи, добра се предпазливо до задната врата и надникна през кухненското прозорче.

Виждаше се голям работен тезгях, покрит с брашно и затрупан с тави за печене, готварски купи и...

Вратата се отвори със замах и слабата фигура на Несрин застана на входа.

– Какво правиш тук?

Беше се преоблякла в стражарската си униформа. Зад едното ù бедро надничаше дръжка на нож. Несъмнено бе усетила натрапник край къщата на баща си и искаше да го посрещне готова.

Каол опита да пренебрегне тежестта върху гърба си, която заплашваше да го прекърши надве. Едион беше свободен – поне това постигнаха. Но колко невинни хора обрекоха с действията си?

Несрин не изчака отговора му, а просто рече:

– Влизай.

* * *

– Стражите минаха и заминаха. Баща ми ги изпрати със сладкиши.

Каол вдигна очи от крушовата си тарталета и огледа кухнята. Красивите плочки в синьо, оранжево и тюркоазено подчертаваха стените зад кухненските плотове.

Никога досега не беше гостувал на Сайед Фалик, но знаеше къде живее – за всеки случай.

Нито веднъж не се беше замислял какъв може да е въпросният „случай“. Но появата му като улично куче до задната врата определено не влизаше в списъка с възможни сценарии.

– И не го заподозряха?

– Не. Просто искаха да знаят дали той, или някой от служителите му не са видели някакъв подозрителен човек преди бягството на Едион. – Несрин побутна към него една паста с бадеми и захар. – Добре ли е генералът?

– Доколкото знам.

Той ù разказа за тунелите, за Валгите.

– Ще ги намерим – отвърна просто Несрин. – Още утре.

Очакваше да се развилнее, да закрещи и заругае, но тя запази спокойствие. И поне част от напрежението в тялото му се поразсея.

Несрин почука с пръст по дървената маса, която бе захабена по такъв приятен начин, сякаш месенето на хиляди хлябове я бе загладило.

– Защо идваш тук?

– За да се разсея. – В тъмните ù очи просветна подозрение и той побърза да добави: – Не за това.

Тя дори не се изчерви, макар че собствените му бузи пламнаха. Ако му предложеше, навярно щеше да се съгласи. А това го караше да се срамува от себе си.

– Добре дошъл си тук – рече Несрин, – но ми се струва, че приятелите ти в онази квартира, или поне генералът, ще са по-добра компания.

– А дали са ми приятели?

– Двамата с Нейно Величество се държите като всичко друго, но не и като приятели.

– Трудно е без доверие помежду ни.

– Все пак ти си човекът, който отиде при Аробин зад гърба ù, въпреки че тя те предупреди да не го правиш.

– И той се оказа прав – отбеляза Каол. – Увери ме, че ще обещае да не докосва Дориан, но ще стори точно обратното.