Кралица на сенките

Изроди като Върнън не могат и с пръст да докоснат посестримите ми, не и без мое разрешение. Ако е червена... Е, човешката раса не ме интересува и дори може да се позабавлявам с издевателствата му над теб.

– Защо ми даваш такъв избор?

Манон ù се усмихна половинчато – с железни зъби и без всякакви угризения.

– Защото мога.

– Ако кръвта ми е... синя, няма ли това да потвърди подозренията на Върнън?

Няма ли да направи следващата стъпка?

– Риск, който ще трябва да поемеш. Но ако опита... ще се опари.

Капан. И Елида беше стръвта. От нея се очакваше да признае вещерския си произход, а ако Върнън решеше да я отведе в подземията, Манон щеше да има основание да го убие.

И май точно на това се надяваше Водачката на Крилото. Но не ставаше дума за какъв да е риск, а за самоубийствен, глупав риск. И все пак беше по-добре от нищо.

Вещиците не прекланяха глава пред нито един човек... Докато дойдеше време да избяга, можеше и да научи какво е чувството да имаш зъби и нокти. И как да ги използваш.

– Синя – прошепна Елида. – Кръвта ми е синя.

– Мъдър избор, млада вещице – похвали я Манон. Обръщението прозвуча и като предизвикателство, и като заповед. Тя се запъти към вратата, но надникна през рамо. – Добре дошла в клана на Черноклюните.

Млада вещице. Елида впери поглед в гърба ù. По всяка вероятност бе допуснала най-голямата грешка в живота си, но... чувството бе някак странно. Странно беше да принадлежиш към нещо по-голямо от теб.

26

– Бъди спокойна, няма да се прекатуря – увери Едион братовчедка си, кралицата си, докато го разхождаше по покрива. Това беше третата им обиколка по лъсналите на лунната светлина керемиди. Едва стоеше прав. Не заради настойчивата болка в ребрата си, а заради мисълта, че Елин – Елин – вървеше до него, преметнала ръка през кръста му.

Прохладният нощен ветрец, примесен със струйките пушек на хоризонта, го обви, вледенявайки потта по шията му.

Той извърна лице от него и зарови носа си в друга, по-приятна миризма... чийто източник му се намръщи. Прелестният аромат на Елин го успокояваше, ободряваше го. Никога нямаше да му омръзне. Беше същинско чудо.

За разлика от гримасата ù.

– Какво? – попита той. Беше минал един ден от боя ù в „Ямите“, ден, който бе прекарал в сън. Тази вечер, под прикритието на тъмнината, за пръв път излизаше от леглото си. Опасяваше се, че ако останеше натъпкан в онази стая и секунда повече, щеше да срути стените.

Наситил се беше на килии и затвори.

– Извършвам експертната си оценка – отвърна тя.

– Като асасин, кралица или биткаджийка?

Елин му се ухили, явно обмисляше дали да не срита задника му.

– Завиждаш, задето не ти се отдаде шанс да пречукаш някое от онези валгски копелета.

Не. Просто миналата вечер се беше хвърлила в бой с Валг, докато той самият се излежаваше в леглото, без да съзнава на каква опасност се е изложила. Опита да намери успокоение във факта, че макар да се беше върнала смърдяща на кръв и ухапана от онази твар, поне беше научила, че водеха хората с магически способности в Морат, където ги превръщаха в приемници на Валгите.

Опита, но не успя. И все пак не биваше да я притиска. Нямаше намерение да се държи като деспотично елфическо копеле, както тя самата обичаше да ги нарича.

– А ако оценката е задоволителна – подхвана накрая Едион, – към Терасен ли потегляме, или ще изчакаме принц Роуан тук?

– Принц Роуан – врътна очи Елин. – Все ме изнудваш за подробности около принц Роуан...

– Сприятелила си се с един от най-великите воини в историята, може би с най-великия. Баща ти и хората му постоянно ми разправяха легенди за принц Роуан.

– Какво?

Ех, от толкова време чакаше да ù сервира тази интригуваща дреболийка.

– Воините от Севера още го възхваляват в преданията си.

– Роуан никога не е посещавал този континент.

Произнесе името му така небрежно – Роуан. Май наистина нямаше представа кого бе приела в свитата си, кого бе освободила от клетвата му към Майев. Кого често наричаше таралеж в гащите.

Роуан беше най-могъщият чистокръвен мъж от народа на елфите. И тя бе пропита с мириса му... без дори да го подозира.

– Роуан от рода на Белия трън е жива легенда. Същото важи и за... как им викате?

– Другарите му – отвърна мрачно тя.

– Шестимата воини… – Едион въздъхна. – Разправяхме си сказания за тях край лагерните огньове. За битките и премеждията им, за приключенията им.

Тя издиша през носа си.

– Моля те, умолявам те, в никакъв случай не му го казвай. Ще се надуе като пуяк и ще го използва срещу мен във всеки спор.

Като се замислеше, Едион не знаеше какво точно да каже на елфическия принц – хрумваха му толкова много неща. Най-лесно щеше да изрази възхищението си към него. Ала що се отнасяше до благодарността му, задето бе помогнал на Елин миналата пролет, както и каква точно роля очакваше да изпълнява като член на кралския им двор, ако очакваше да положи кръвната клетва, то... Той неволно стисна ръката на Елин.