Кресчендо

Проблемът с тези размисли беше, че отново се ядосах. Стоя си тук и се тревожа за него, а той, където и да се намира, най-вероятно не дава и пет пари за мен. Заяви, че няма безропотно да приеме решението ми да скъсаме, но точно това направи. Не ми беше изпратил съобщение, не ми беше звънил. Нищо. Не че нямаше основание. Можеше ей сега да почука на вратата и да ми каже какво е търсил пред дома на Марси онази вечер. Можеше да ми обясни защо си тръгна, когато му казах, че го обичам.

Да, бях ядосана. Само че този път възнамерявах да предприема нещо по въпроса.

Затворих слушалката на телефона и потърсих номера на Скот в мобилния си. По дяволите предпазливостта, щях да му звънна и да приема предложението му. Макар причините да не бяха хубави, исках да изляза със Скот. Исках да дам на Пач да се разбере. Ако си въобразяваше, че ще си стоя вкъщи и ще роня сълзи за него, много грешеше. Бяхме скъсали, имах право да излизам с други момчета. А междувременно щях да изпитам способността на Пач да ме предпазва. Може пък Скот наистина да беше нефилим. Може би дори вещаеше неприятности. Може би беше точно човек, от когото трябваше да страня. По лицето ми плъзна сурова усмивка, когато си дадох сметка, че каквото и да направех, каквото и да направеше Скот, Пач беше длъжен да ме закриля.

— Тръгна ли вече за Спрингвейл? — попитах Скот, след като набрах номера му.

— Значи не е чак толкова лошо да се мотаеш с мен?

— Ако ще ми го натякваш, няма да дойда.

Усетих, че се усмихва.

— Спокойно, Грей, поднасям те.

Бях обещала на мама да стоя настрана от Скот, но не се тревожех. Ако Скот опиташе нещо, щеше да се наложи Пач да се намеси.

— Е? — попитах. — Ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Ще мина след седем.

* * *

Спрингвейл беше малко рибарско градче и повечето неща в него се намираха по главната улица: пощата, няколко ресторанта за риба и картофки, магазини за рибарски такъми и билярдната зала „Зи Пул“.

Постройката беше едноетажна, с прозорци от дебело шлифовано стъкло, през които се виждаше билярдната зала вътре и барът. Отвън имаше бурени и боклуци. Двама мъже с бръснати глави и кози брадички пушеха на тротоара точно пред входа, после стъпкаха цигарите си и хлътнаха вътре.

Скот паркира напречно, близо до входа.

— Ще отида да потърся банкомат — каза той и угаси двигателя.

Огледах табелата над прозорците: билярдна зала „Зи Пул“. Звучеше ми някак познато.

— Откъде ми е познато това място? — попитах.

— Преди няколко седмици кръвта на някакъв тип изтече върху една от масите. Пиянско сбиване. Даваха го по новините.

О!

— Ще дойда с теб — побързах да му предложа.

Той излезе навън и аз го последвах.

— Недей — надвика той дъжда, — цялата ще се измокриш. Чакай вътре. Връщам се най-много след десет минути.

И без да ми даде възможност да го последвам, приведе рамене, за да се предпази от дъжда, пъхна ръце в джобовете си и хукна по тротоара.

Изтрих лице и се пъхнах под навеса на сградата, за да претегля възможностите си: или влизах вътре сама, или чаках Скот тук. Само след пет секунди кожата ме засърбя. По тротоара не минаваха много хора, но не беше и съвсем безлюдно. Онези, които бяха излезли в това време, носеха фланелени ризи и работни ботуши. Изглеждаха по-едри, по-силни и по-заплашителни от мъжете, които се мотаеха по главната улица в Колдуотър. Неколцина ме огледаха мимоходом.

Погледнах надолу по улицата, накъдето беше тръгнал Скот, и го видях да завива покрай една сграда и да изчезва в пресечката. Първата ми мисъл беше, че едва ли ще намери банкомат в уличката до билярдната зала. След това се усъмних, да не би да ме е излъгал. Може би в крайна сметка изобщо не отиваше до банкомат. Но тогава какво търсеше в пресечката в този дъжд? Искаше ми се да го последвам, но нямаше как да го направя скришом. Никак не ми се щеше отново да ме пипне, че го следя. Това със сигурност нямаше да спомогне за установяването на доверие помежду ни.

Реших, че мога да разбера какво прави той, като наблюдавам и през един от прозорците вътре, затова дръпнах дръжката на вратата.

Вътре беше хладно и задимено, миришеше на мъжка пот. Таванът беше нисък, стените — бетонни. Имаше няколко плаката с мощни автомобили, календар от спортен вестник и рекламно огледало на „Будвайзер“ — това беше единствената украса. Откъм улицата, по която беше тръгнал Скот, нямаше прозорци. Тръгнах по средната пътека, навлязох по-навътре в полутъмното помещение и се постарах да не поемам дълбоко въздух, за да сведа до минимум канцерогенните вещества. Когато стигнах до дъното на залата, спрях поглед на изхода към задната пресечка. Не беше прозорец, но щеше да свърши работа. Ако Скот ме хванеше, че го наблюдавам, винаги можех да се направя на две и половина и да кажа, че съм излязла на въздух… Уверих се, че никой не ме гледа, отворих вратата и подадох глава навън.

Нечии ръце стиснаха яката на дънковото ми яке, издърпаха ме навън и ме опряха с гръб на стената.

— Какво търсиш тук? — попита Пач. Зад него съскаше дъждът, който се лееше от металната козирка.