Кресчендо

— Играя билярд — заекнах, все още стъписана от изненада, задето ме беше издърпал така.

— Играеш билярд значи — повтори той, но явно изобщо не ми вярваше.

— Тук съм с един приятел. Скот Парнел.

Изражението му стана по-сурово.

— Проблем ли е? — попитах. — Ние скъсахме, забрави ли? Мога да излизам с други момчета, ако си поискам.

Бях ядосана — на архангелите, на съдбата, на последиците. Бях ядосана, задето съм тук със Скот, а не с Пач. Бях ядосана и на Пач, задето не ме притисна в прегръдката си и не ме увери, че иска да остави зад гърба ни всичко случило се през последното денонощие. Че онова, което ни разделя, вече го няма и че от сега нататък сме само аз и той.

Пач сведе поглед към земята и стисна носа си. Усещах, че черпи спокойствие някъде от дълбоко.

— Скот е нефилим. Първо поколение, чиста порода. Точно като Чонси.

Примигнах. Значи беше истина.

— Благодаря за информацията, но вече го подозирах.

Той направи недоволен жест:

— Не ми се прави на смела. Той е нефилим.

— Не всеки нефилим е като Чонси Ланже — отговорих раздразнено. — Не всеки нефилим е лош. Ако дадеш шанс на Скот, ще видиш, че той всъщност е доста…

— Скот не е някой стар нефилим — прекъсна ме Пач. — Той е член на кърваво нефилимско общество, чиято мощ непрекъснато расте. Целта му е да освободи нефилимите от властта на падналите ангели по време на хешван. Като обезумели събират нови членове, за да се бият с падналите ангели, така че между двете страни назрява война. Ако обществото стане достатъчно силно, падналите ангели ще се отдръпнат… и ще започнат да превръщат в свои васали хора.

Прехапах устната си и го погледнах смутено. Неволно си спомних снощния си сън. Хешван. Нефилим. Паднали ангели. Не можех да избягам от това.

— Защо падналите ангели обикновено не се вселяват в телата на хора? — попитах. — Защо предпочитат нефилими?

— Човешките тела не са толкова силни и издръжливи като телата на нефилимите — отговори Пач. — Двуседмично обладаване би ги убило. Десетки хиляди хора биха измирали през всеки хешван. Освен това е много по-трудно да обладаеш човек — продължи той. — Падналите ангели не могат да принуждават хората да им се кълнат във вярност, ще се наложи да ги убеждават да им предоставят телата си. А това отнема време и изисква усилия. Освен това човешките тела се разпадат по-бързо. Не са много падналите ангели, които биха си направили труда да обсебят тялото на човек, който ще умре след седмица.

Тревожно предчувствие премина като тръпка през мен, но казах:

— Тъжна история, но трудно можеш да виниш Скот или който и да било нефилим. И аз не бих искала паднал ангел да се вселява в тялото ми за две седмици всяка година. Струва ми се, че проблемът не е на нефилимите, а на падналите ангели.

Едно мускулче на челюстта му подскочи.

— „Зи“ не е място за теб. Върви си.

— Току-що дойдох.

— При Бо е детска градина в сравнение с това място.

— Благодаря за съвета, но не съм в настроение да вися цяла нощ сама вкъщи и да се самосъжалявам.

Пач скръсти ръце и ме изгледа.

— Излагаш се на опасност, за да се свържеш с мен, така ли? — отгатна той. — В случай че си забравила, не аз скъсах с теб.

— Не се ласкай. Не става дума за теб.

Пач бръкна в джоба си за ключовете.

— Ще те закарам у вас. — Тонът му издаваше, че му причинявам огромно неудобство и че ако има начин да го избегне, с радост би го направил.

— Не искам да ме караш. Не се нуждая от помощта ти.

Той се засмя, но смехът му не прозвуча весело.

— Ще се качиш на джипа, дори да се наложи да те замъкна дотам, понеже не бива да оставаш тук. Опасно е.

— Не можеш да ми нареждаш.

Той само ме изгледа.

— И докато още сме на темата — ще престанеш да се мотаеш със Скот.

Усетих, че кипвам. Как се осмеляваше да си мисли, че съм слаба и беззащитна! Как се осмеляваше да опитва да ме контролира и да ми нарежда къде мога и къде не мога да ходя и с кого мога да се виждам. Как се осмеляваше да се държи така, все едно не означавам нищо за него.

Изгледах го хладно и предизвикателно.

— Не ми прави повече услуги. Никога не съм те молила. И не искам вече да ми бъдеш ангел пазител.

Пач се надвеси над мен и една дъждовна капчица се отрони от косата му и се приземи на ключицата ми като ледено късче. Усетих я да се плъзга по кожата ми и да изчезва под яката на ризата ми. Очите му проследиха капката и аз цялата се разтреперих вътрешно. Искаше ми се да му кажа, че съжалявам за всичко, което съм наговорила, че пет пари не давам за Марси или за мнението на архангелите. Интересувах се само от нас двамата. Само че жестоката истина беше, че каквото и да кажех или да направех, нищо не можех да променя. Не биваше да се интересувам от връзката ни. Не и ако исках Пач да остане близо до мен. Не и ако не исках да го прогонят в пъкъла. Колкото повече се карахме, толкова по-лесно беше да ме погълне гневът и да се убедя, че той не означава нищо за мен и че мога да продължа напред и без него.

— Вземи си думите назад — тихо ми нареди Пач.