Кресчендо

Засмях се, но изражението ми бързо стана сериозно. Колкото и да се мъчех, не можех да си спомня какъв е бил животът ми без Пач. Нощем, докато лежах в леглото, си спомнях съвършено ясно приглушения тембър на смеха му, усмивката, която извиваше устните му малко повече отдясно, докосването на ръцете му — топло, гладко и прелестно върху кожата ми. Налагаше се обаче да полагам сериозни усилия, за да си спомня нещо от изминалите шестнайсет години. Може би защото тези спомени бледнееха в сравнение с Пач, а може би защото там нямаше нищо хубаво.

— Никога не ме напускай — помолих го, като закачих ризата му с извит като кукичка пръст и го придърпах по-близо.

— Ти си моя, ангелче — промърмори той, плъзгайки устни по челюстта ми. Извих шията си още повече, подканяйки го да ме целува навсякъде. — Ще ме имаш винаги.

— Докажи го — отсякох сериозно.

Той се вгледа в мен за миг, после се пресегна към шията си и откопча обикновената сребърна верижка, която носеше от деня, в който го срещнах. Нямах представа откъде се е взела верижката и какво е значението й, но усещах, че е важна за него. Това беше единственото му бижу — носеше го под ризата, прилепнало до кожата. Никога не бях виждала да я сваля.

Ръцете му се плъзнаха до ямката на шията ми, където закопча верижката. Металът натежа върху кожата ми, все още топъл от него.

— Дадоха ми я, когато бях архангел — обясни той. — За да ми помага да различавам истината от измамата.

Нежно опипах верижката, благоговеейки пред нейното значение.

— Още ли върши работа?

— Не и за мен. — Преплете пръсти с моите, обърна ръката ми и целуна кокалчетата на пръстите ми. — Сега е твой ред.

Свалих тясната медна халка от средния пръст на лявата си ръка и му я подадох. От гладката вътрешна страна на пръстена беше гравирано сърце.

Пач завъртя халката между пръстите си и я огледа мълчаливо.

— Татко ми я даде седмица, преди да го убият — обясних.

— Не мога да я взема — потрепнаха клепачите на Пач.

— За мен това е най-важното нещо на света. Искам да я вземеш. — Свих пръстите му около пръстена.

— Нора — поколеба се той. — Не мога да взема халката.

— Обещай ми да я задържиш. Обещай ми, че никога нищо няма да застане помежду ни. — Приковах очите му с поглед. — Не искам да те изгубя. Не искам това никога да свърши.

Очите на Пач бяха смолисточерни, по-тъмни от милион тайни, натрупани една върху друга. Сведе поглед към пръстена в ръката си и бавно го завъртя.

— Закълни се, че никога няма да престанеш да ме обичаш — прошепнах.

Той бавно кимна.

Стиснах яката му и отново го придърпах към себе си, целунах го по-пламенно от всякога, за да запечатам обещанието помежду ни. Преплетох пръсти с неговите и острият ръб на пръстена се вряза в дланите ни. Каквото и да направех, все не се чувствах достатъчно близо до него, никога не ми стигаше. Пръстенът се заби по-дълбоко в дланта ми и ме поряза. Обещание, скрепено с кръв.

Когато ми се стори, че гърдите ми няма да издържат повече без въздух, се дръпнах и допрях глава до неговата. Очите ми бяха затворени, раменете ми се издигаха и спускаха, докато дишах.

— Обичам те — прошепнах. — Повече, отколкото е редно, струва ми се.

Изчаках да отговори, но вместо това Пач ме притисна към себе си по-силно, почти закрилнически. Завъртя глава към гората от другата страна на пътя.

— Какво има? — попитах.

— Чух нещо.

— Да, казах ти, че те обичам — усмихнах се и проследих устните му с пръст.

Очаквах да отвърне на усмивката ми, но той все така не откъсваше поглед от дърветата, които хвърляха играещи сенки с разлюлените си от вятъра клони.

— Какво има там? — попитах и проследих погледа му. — Койот?

— Нещо не е наред.

Кръвта ми се смрази и се преместих от скута му.

— Плашиш ме. Да не е мечка?

Не бяхме виждали мечки от години, но къщата ни беше извън града и се знаеше, че мечките понякога идваха тук след зимен сън, когато са гладни и си търсят храна.

— Включи фаровете и натисни клаксона — предложих. Вперих съсредоточено поглед към гората. Сърцето ми заби малко по-бързо, когато си спомних, че веднъж с мама и татко наблюдавахме от къщата как една мечка клати колата ни, подушила храната вътре.

Зад мен лампите на верандата светнаха. Не се налагаше да се обръщам, за да се уверя, че мама е на верандата, намръщена и потропваща с крак.

— Какво има? — отново попитах Пач. — Мама излезе. В безопасност ли е?

Той запали двигателя и даде джипа на скорост.

— Прибирай се. Трябва да свърша нещо.

— Да се прибирам ли? Майтапиш ли се? Какво става?

— Нора! — повика ме мама, слизайки по стълбите раздразнено. Спря на метър и половина от джипа и ми даде знак да смъкна стъклото.

— Пач? — опитах отново.

— Ще ти звънна по-късно.

Мама гневно отвори вратата:

— Пач — рязко го поздрави тя.

— Блайд — кимна разсеяно той.

— Закъсня с пет минути — обърна се към мен тя.

— Вчера се прибрах с четири минути по-рано.

— Когато имаш вечерен час, не може да прехвърляш минути от един ден в друг — оповести тя. — Веднага влизай.

Не исках да си тръгна, преди Пач да ми отговори, но явно нямах избор, затова му казах:

— Обади ми се.