Кресчендо

Изритах завивките и изтичах към дрешника. Навлякох същите джинси, които снощи бях метнала на пода на дрешника, навлякох бяла тениска и отгоре сложих лилава жилетка. Набрах Пач с бутона за бързо набиране, но след три позвънявания се включи гласовата му поща. „Обади ми се“, заръчах и замълчах за миг, питайки се дали той не ме избягва след епохалното ми признание от снощи. Бях решила да се преструвам, че изобщо не се е случвало, докато не се размине и нещата не се върнат в нормалното си русло, но след съня си от тази нощ започвах да се съмнявам, че ще бъде толкова лесно. Може би на Пач просто му беше трудно да го приеме. Така или иначе, в момента не можех да направя много по въпроса. Макар да бях съвсем сигурна, че той обеща да ме закара.

Наместих лентата за коса на главата си, грабнах раницата си от кухненския плот и се втурнах към вратата.

Навън спрях само колкото да изпищя отчаяно при вида на празната циментова плоча, където преди стоеше моят фиат „Спайдър“ от седемдесет и девета година. Мама беше продала фиата, за да плати сметката ни за тока с тримесечно закъснение и да зареди хладилника с достатъчно продукти до края на месеца. Дори освободи икономката ни Доротея — моята втора майка, — за да намали разходите. Изпратих една омразна мисъл към съдбата, метнах раницата на рамо и хукнах. Повечето хора смятат старата ферма в селските покрайнини на Мейн, където живеем двете с мама, за очарователно старинна, но истината е, че няма нищо очарователно в това да тичаш километър и половина до най-близките си съседи. Освен ако очарователен не се използва като синоним на ветровита евтина постройка от осемнайсети век, разположена насред атмосферна аномалия, привличаща цялата мъгла от крайбрежието тук, аз определено съм на друго мнение.

На ъгъла на Хоторн и Бийч забелязах признаци на живот — прехвърчаха колите от сутрешния наплив към работните места. Вдигнах едната си ръка с щръкнал палец във въздуха, а с другата разопаковах освежаваща дъвка, заместител на пастата за зъби.

Червена спортна тойота спря до тротоара и предното стъкло се спусна с автоматично бръмчене. Зад волана седеше Марси Милар.

— Проблеми с колата ли? — попита тя.

Да, по-точно пълна липса на кола. Не че щях да си призная пред Марси.

— Да те закарам ли? — попита тя нетърпеливо, понеже не й отговарях.

Не можех да повярвам, че от всички автомобили, които минаваха по този участък от пътя, точно колата на Марси спря да ме вземе. Исках ли да се возя при Марси? Не. Все още ли превъртах мислено онова, което бе казала за баща ми? Да. Щях ли да й простя? В никакъв случай. Искаше ми се да й махна да си продължава по пътя, но имаше малка пречка. Говореше се, че единственото, което господин Лоукс обича повече от периодичната таблица на химичните елементи, е да наказва ленивите ученици със задържане след часовете.

— Благодаря — приех неохотно. — Отивам в училище.

— Явно дебелата ти приятелка не може да те откара — отбеляза Марси.

Застинах с ръка върху бравата. Двете с Ви отдавна се бяхме отказали да просветляваме хората, че „дебел“ и „закръглен“ са различни неща, което обаче не означава, че проявявахме търпимост към невежеството. С радост бих помолила Ви да ме закара, само че я бяха поканили на обучение за бъдещи редактори на училищното издание „и-Зайн“ и тя вече беше в училището.

— Всъщност май предпочитам да повървя. — Бутнах вратата на Марси и тя се затвори.

Марси се помъчи да си лепне озадачено изражение.

— Да не се обиди, задето казах, че е дебела? Понеже си е така. Какво ти става? Имам чувството, че трябва да цензурирам всяка своя дума. Най-напред баща ти, сега това. Какво стана със свободата на словото?

За части от секундата си помислих, че би било хубаво и удобно все още да имах фиата. Не само нямаше да имам нужда някой да ме кара, но щях да мога да си доставя удоволствието да прегазя Марси. Училищният паркинг беше пълен хаос след училище. Ставаха злополуки.

Понеже не можех да видя как Марси отскача от предния ми калник, направих следващото най-приятно нещо.

— Ако баща ми беше представител на „Тойота“, щях да съм достатъчно загрижена за опазването на околната среда, че да си поискам кола с хибриден двигател.

— Да, ама баща ти не е представител на „Тойота“.

— Точно така. Баща ми е мъртъв.

Тя вдигна едното си рамо:

— Ти го каза, не аз.

— От сега нататък най-добре двете с теб да не си се пречкаме взаимно.

Тя огледа маникюра си:

— Хубаво.

— Добре.

— Просто се опитвах да бъда мила, а виж докъде се стигна.

— Мила ли? Каза, че Ви е дебела.

— Освен това предложих да те закарам. — Тя натисна газта до дупка и гумите й запратиха към мен прахоляк.

Не бях се събудила сутринта с намерението да намеря поредната причина да ненавиждам Марси Милар, но ето на.

* * *